Стъкленият меч

Надига се със сумтене и аз се понасям във въздуха, падам към друг прозорец. Той блещука и се надявам да не е от диамантено стъкло. Частица от секундата, преди да открия истината, искрите ми правят това, което им нареждам. Заличават прозореца с пронизителен звук от блещукащо стъкло, докато падам през него върху плюшено мек, златист килим. Купчини от книги, познат мирис на стара кожа и хартия - лъхащата на плесен дворцова библиотека. Следващата, която се мята през прозореца, е Фарли. Прицелът на Кал е твърде съвършен, тя се приземява право върху мен.

-    Ставай, Мер! - изсъсква, като за малко не изтръгва ръката ми от ставата, за да ме изправи на крака. Мозъкът й работи по-бързо от моя и тя стига до прозореца първа с протегнати ръце. Повтарям замаяно движенията й, вие ми се свят.

Над нас, на моста, от двата края прииждат стражи и офицери. В центъра бушува огнен ад. За момент ми се струва неподвижен; после осъзнавам. Идва към нас, скача, мята се, пада.

Пламъците на Кал угасват миг преди да уцели стената и да пропусне перваза на прозореца.

-    Кал! - изпищявам, като сама едва не се хвърлям навън.

Ръката му се стрелва бързо през моята. За една спираща сърцето секунда си помислям, че ще го видя как умира. Вместо това той увисва, Фарли държи здраво другата му китка. Тя изревава, мускулите й се присвиват под ръкавите и някак успява да удържи стокилограмовия принц да не падне.

-    Хвани го! - изкрегцява тя. Кокалчетата на пръстите й са побелели.

Вместо това запращам мълния в посока на небето, към моста. Към пазачите и пушките, до една насочени към тялото на Кал, изложено на показ като лесна мишена. Те се снишават, а парчета от камъка се напукват. Още една и мостът ще рухне.

Искам да рухне.

-    МЕР! - изпищява Фарли.

Трябва да посегна, трябва да дръпна. Ръката му намира моята и при усилието китката ми едва не се счупва. Но го изправяме възможно най-бързо, извличаме го до перваза и назад. В обезоръжаваща тишина и стая, пълна с безобидни книги.

Дори Кал изглежда шокиран от изпитанието. За секунда остава да лежи с широко отворени очи и тежко дишане.

-    Благодаря - изрича дрезгаво най-накрая.

-    По-късно! - изръмжава Фарли. Повдига го, както вдигна мен. - Измъкни ни.

-    Ясно.

Но вместо да се отправи към богато украсения вход на библиотеката, той спринтира през стаята към стена с книжни рафтове. Тършува в продължение на миг, оглежда за нещо. Опитва се да си спомни. После със сумтене подпира с рамо един участък от библиотеката, докато той се плъзва настрани и открива тесен, наклонен проход.

-    Вътре! - изкрегцява той, като ме блъсва през прохода.

Краката ми политат по стъпалата, протрити от краката, които са стъпвали по тях стотици години. Движим се в лека спирала, накланяме се надолу през мъждива светлина, задръстена с прах. Стените са дебели, от стар камък и ако някой ни преследва, определено не мога да го чуя. Опитвам се да преценя къде сме, но вътрешният ми компас се върти твърде бързо. Не познавам това място, не знам къде отиваме. Мога само да следвам.

Проходът, изглежда, свършва без изход при каменна стена, но преди да успея да се опитам да си проправя път през нея с мълния, Кал ме бута назад.

-    Спокойно - казва той и полага ръка върху един камък, малко по-протрит от другите. Бавно допира ухо до стената, слуша.

Не чувам нищо освен кръвта, която блъска в ушите ми, и затрудненото ни дишане. Кал чува повече или по-скоро по-малко. Лицето му помръква, разтеглено в мрачно изражение, което не мога да определя. Не е страх, макар че е напълно прав да се страхува. Всъщност е странно спокоен. Примигва няколко пъти, напряга се да чуе каквото и да е отвъд стената. Питам се колко ли пъти е правил това, колко пъти се е измъквал тайно от същия този дворец.

Тогава стражите са били там, за да го защитават. Да му служат. Сега искат да го убият.

-    Вървете по петите ми - прошепва най-сетне. - Две стъпки надясно, после вляво към

двора с портата.

Фарли стисва зъби:

-    Дворът с портите? - тя кипи от сдържан гняв. - Искаш да им улесниш работата?

-    Дворът е единственият изход - отвръща той. - Тунелите на Оушьн Хил са затворени.

Тя прави гримаса, стиснала юмрук. Ръцете й са напълно празни, ножът й отдавна го няма.

-    Някакъв шанс между тук и там да има оръжеен склад?

-    Ще ми се - изсъсква Кал. После хвърля поглед към мен, към ръцете ми: - Ще трябва ние да сме достатъчни.

Мога само да кимна. И пред по-лошо сме се изправяли, казвам си.

-    Готова? - прошепва той.

Челюстта ми се стяга.

-    Готова.

Стената се движи върху централна ос, въртейки се плавно. Напираме през нея заедно, опитваме се да попречим на стъпките си да отекват в пасажа оттатък. Подобно на библиотеката, това място е пусто и добре мебелирано, окъпано в луксозен, жълт декор. Всичко изглежда неизползвано и занемарено чак до избелелите златисти гоблени. Кал почти се задържа, взира се в цветовете, но ни пришпорва нататък.