Стъкленият меч

-    Води нататък - казва, обръщайки се към Фарли. Погледът му омеква малко, когато забелязва упоритата й решимост да продължи въпреки нараняванията и гаденето си.

Кал също се изправя бавно, непривикнал към телепортацията. Съвзема се възможно най-бързо, следва ни през тесните улички на градския сектор, познат като Тристоун. Мирисът на дим се е задържал по него; не го е напуснал и един по-дълбок гняв. В Централата на сигурността загинаха Сребърни, мъже и жени, които само изпълняваха заповеди. Някога -неговите заповеди. Едва ли е лесно да преглътне това, но е длъжен. Ако иска да остане с нас, с мен. Трябва да избере страна.

Надявам се да избере нашата. Надявам се да не се налага да видя този празен поглед в очите му никога повече.

Това е Червен сектор, относително безопасен за момента, и Фарли ни кара да се придържаме към криволичещите улички, дори ни издърпва през един-два празни магазина, за да не ни забележат. Офицери от Сигурността крещят и се стрелкат по главните пътища, опитват се да се прегрупират, мъчат се да проумеят станалото в Централата. Не ни търсят тук, все още не. Все още не осъзнават какъв е Шейд, колко бързо и надалече може да ни придвижва.

Скупчваме се до някаква стена, за да изчакаме един офицер да ни подмине. Той е разсеян като всички други, а Фарли ни държи в сенките.

-    Съжалявам - промърморвам на Шейд, защото знам, че трябва да изрека думите.

Той отново поклаща глава. Дори ме смушква леко с патерицата си.

-    Стига вече. Ти направи каквото трябваше. И виж, добре съм. Не съм пострадал.

Не е пострадал. Не и телом, но какво за ума му? Сърцето му? Аз го предадох - него, родния си брат. Както някой друг, когото познавам. Почти изсъсквам гневно, надявам се да прогоня мисълта, че имам нещо общо с Мейвън.

-    Къде е Кранс? - питам: имам нужда да се фокусирам върху нещо друго.

-    Измъкнах го от Морските черепи; после той тръгна по собствен път. Побягна като подпален - Шейд присвива очи при спомена. - Зарови трима Моряци в тунелите. За него вече няма място тук.

Познавам чувството.

-    А ти? - той рязко обръща глава, сочейки смътно в посока на Оушьн Хил. - След всичко това?

След като за малко не умрях. Отново.

-    Казах, че съм добре.

Шейд присвива устни, неудовлетворен:

-    Ясно.

Потъваме в сковано мълчание и чакаме Фарли да се раздвижи отново. Тя се обляга тежко на стената на уличката, но продължава упорито, когато пред нас минава тълпа от шумни ученици. Потегляме отново, използваме ги като прикритие, за да пресечем по-шлемия път, преди да влезем в нов лабиринт от задни улици.

Най-накрая се шмугваме под ниска арка - или по-скоро другите се шмугват. Аз просто минавам през нея. Едва съм стигнала другата страна, когато Шейд спира като закован; свободната му ръка посяга да ме възпре да продължа напред.

-    Съжалявам, Мер - казва и извинението му едва не ме поваля отново.

- Ти съжаляваш? - питам, като едва не се разсмивам на абсурдността. - Съжаляваш за какво?

Той не отговаря, засрамен. Мразовита тръпка, която няма нищо общо с температурата навън, пробягва през тялото ми, когато той отстъпва назад, позволява ми да погледна покрай отвора на арката.

Оттатък има площад, явно предназначен да се използва от Червени. Батъл Гардън. Той е скромен, но добре поддържан, със свежа зеленина и сиви каменни статуи на воини навсякъде из него. Онзи в центъра е най-едрият, с пушка, преметната на гърба, едната му тъмна ръка е изпъната във въздуха.

Ръката на статуята сочи на изток.

От ръката на статуята виси въже.

От въжето се люлее тяло.

Трупът не е гол и не носи медальон на Червената стража. Млад и нисък е, с все още мека кожа. Не е екзекутиран отдавна, вероятно преди около час. Но на площада няма опечалени и стражи. Няма никого, който да го види как се люлее.

Макар че пясъчно русата коса пада в очите му и закрива част от лицето му, знам точно кое е това момче. Видях го в архивите да се усмихва от снимка за лична карта. Сега няма да се усмихне никога повече. Знаех, че това ще се случи. Знаех си. Но това не прави болката или провала по-поносими.

Той е Уоливър Голт, новокръвен, превърнат в безжизнен труп.

Плача за момчето, което никога не съм познавала, за момчето, което не бях достатъчно бърза да спася.

ШЕЙСТНАЙСЕТА ГЛАВА

Опитвам се да не помня лицата на мъртвите. Бягането, за да спася живота си, успява да отвлича вниманието ми, но дори постоянната заплаха от унищожение не може да възпре всичко. Някои загуби са невъзможни за забравяне. Уолщ Тристан, а сега и Уоливър обитават ъгълчетата на ума ми, засядат там като плътни, сиви паяжини. Моето съществуване беше тяхната смъртна присъда.

И разбира се, има ги и онези, които убих директно по собствен избор, със собствените си ръце. Но не скърбя за тях. Не мога да мисля за онова, което направих, не и сега. Не и когато все още сме в толкова голяма опасност.