Стъкленият меч

Мейвън стои приведен пред мен с глава, наклонена на една страна, като любопитно кученце, което гледа играчка. Зад него бушува битка. Много неравна. С Шейд извън строя и мен в прахга остават само Кал и Фарли. Сега тя има пистолет, но той не е от особена полза, след като Птолемей отклонява куршумите всеки път. Поне Кал разтопява всичко, което се приближи, изгаря ножовете и лозите с цялата бързина, на която е способен. Това обаче не може да продължава. Хванати са натясно.

Едва не изпищявам. Измъкваме се от една примка само за да открием друга.

-    Погледни ме, ако обичаш.

Мейвън се раздвижва, препречва гледката ми към сцената оттатък. Но няма да му доставя удовлетворението да го погледна. Няма да го погледна заради самата себе си. Вместо това съсредоточавам вниманието си върху щракащия звук - онзи, който явно никой друг не чува. Той ме пробожда с всяка изминала секунда.

Мейвън улавя челюстта ми и дръпва грубо, заставя ме да го погледна.

-    Толкова упорита - цъка с език. - Едно от най-интригуващите ти качества. Заедно с това -добавя той, като прокарва пръст по червената кръв на бузата ми.

Щрак.

Хватката му се затяга, изпраща фойерверк от болка по челюстта ми. От щракането всичко ме боли повече, по-надълбоко. Неохотно го поглеждам в познатите сини очи и заостреното, бледо лице. За мой ужас той е точно какъвто го помня. Тих, невзрачен, преследвано от призраци момче. Той не е онзи Мейвън от кошмарните ми спомени, призрак от кръв и сенки.

Отново е истински. Разпознавам решителността в очите му. Видях я на палубата на бащиния му кораб, докато плавахме надолу по реката към Арчън, оставяйки света зад себе си. Тогава той ме целуна по устните и обеща, че никой няма да ме нарани.

-    Казах, че ще те намеря.

Щрак.

Ръката му се премества от челюстта към гърлото ми и стиска. Достатъчно, за да ме накара да мълча, но недостатъчно, за да ми попречи да дишам. Докосването му е изгарящо. Ахвам, неспособна да събера достатъчно въздух и да изпищя.

Мейвън. Причиняваш ми болка. Мейвън, спри.

Той не е майка си. Не може да чете мислите ми. Пред очите ми отново се появяват петна и затъмняват зрението ми. Миниатюрни черни точици плуват пред очите ми, разширяват се и се свиват с всяко ужасно щрак.

-    И казах, че ще те спася.

Очаквам хватката му да се затегне. Вместо това тя остава постоянна. А свободната му ръка посяга към ключицата ми, пламтяща длан се допира до кожата ми. Той ме обгаря, жигосва ме. Опитвам се да изпищя отново и едва успявам да изхленча.

-    Аз съм човек, който държи на думата си - той отново накланя глава. - Когато искам да бъда.

Щрак. Щрак. Щрак.

Сърцето ми се опитва да повтаря ритъма, бие с лудешка бързина, която няма да преживея, заплашва да експлодира.

-    Спри... - успявам да изрека задавено, посягам с една ръка във въздуха, пожелавам си да намеря брат си. Вместо това Мейвън взема ръката ми в своята и това също ме изгаря. Всеки сантиметър от мен изгаря.

-    Достатъчно - струва ми се, че го чувам да казва, но не на мен. - Казах „достатъчно“.

Очите му сякаш кървят - последните ярки петна в моя притъмняващ свят. Бледосини,

стрелкащи се през полезрението ми, рисуват назъбени линии от болезнен лед. Обкръжават ме, затварят ме като в клетка. Не чувствам нищо освен изгарянето.

Това е последното нещо, което си спомням, преди бял проблясък на светлина и звук да разцепи мозъка ми. И целият ми свят е болка.

По някакъв начин това е по твърде много от всичко и абсолютно нищо. Нито куршуми, нито ножове, нито юмруци или огън, или задушаващи зелени лози. Това е оръжие, с каквото дори не съм се изправяла лице в лице преди - защото е моето собствено. Мълния, електричество, искри, свръхнатоварване, прехвърлящо дори собствените ми граници. Веднъж призовах буря над Купата на костите и тя ме изтощи. Но стореното от Мейвън, каквото и да е то, ме убива. Разкъсва ме нерв по нерв, разцепва костите и раздира мускулите. Заличава ме и ме изкарва от кожата ми.

Внезапно осъзнавам: Това ли са почувствали те? Онези, които убих? Такова ли е чувството да загинеш от мълния?

Контрол. Това ми казваше винаги Джулиан. Овладей го. Но това е прекалено. Аз съм като бент, който се опитва да удържи цял океан. Дори и да можех да спра това, каквото и да е то, не мога да се преборя със собствената си експлодираща болка. Не мога да посегна. Не мога да помръдна. Затворена съм като в капан в самата себе си, пищя зад зъбите си. Скоро ще съм мъртва. И поне това ще свърши. Но то не свършва. Болката се простира, постоянно напада всяко от сетивата ми. Пулсираща, но неотслабваща; променяща се, но не и спираща. Бели петна, по-ярки от слънцето, танцуват пред очите ми, докато една експлозия на червен цвят ги изстисква. Опитвам се да примигна, за да го прогоня, да овладея нещо в себе си, но изглежда, че не се случва нищо. Нямаше да разбера, ако се случваше.