Стъкленият меч

Досега кожата ми сигурно е изчезнала, изгорена от връхлитащите мълнии. Може би ще ми бъде оказана милостта да умра от загуба на кръв. Това ще е по-бързо от тази бяла бездна.

Убийте ме. Думите се повтарят отново и отново. Това е единственото, което мога да кажа; единственото, което искам сега. Всякакви мисли за новокръвните и Мейвън, за брат ми и Кал и Килорн са си отишли напълно. Дори лицата, които ме преследват, лицата на мъртвите, са изчезнали. Странно, сега, когато умирам, моите призраци решават да си тръгнат.

Иска ми се да се върнат.

Иска ми се да не трябваше да умра сама.

СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Убийте ме.

Думите парят в устата ми, минават с режещо усещане покрай това, което трябва да е прегракналото ми от крещене гърло. Очаквам да усетя вкус на кръв - не, не очаквам абсолютно нищо. Очаквам да съм мъртва.

Но докато усещанията ми се възвръщат, осъзнавам, че плътта и костите ми не са оголени. Дори не кървя. Цяла съм, макар че със сигурност не се чувствам така. С внезапен изблик от сила на волята се заставям да отворя очи. Но вместо Мейвън или изпратените от него екзекутори ме посрещат познати зелени очи.

Мер.

Килорн не ми дава шанс да си поема дъх. Ръцете му обгръщат раменете ми, притискат ме към гърдите му обратно в тъмнината. Не успявам да се сдържа и трепвам при допира, спомнила си усещането за огън и мълния в костите си.

-    Всичко е наред - прошепва той. Има нещо толкова успокояващо в начина, по който говори с дълбок и разтърсващ глас.И отказва да ме пусне дори когато неволно се присвивам и се отдръпвам. Той знае какво иска сърцето ми даже и ако разнищените ми нерви не могат да се справят с това. - Всичко свърши, добре си. Върна се.

За момент не помръдвам, присвила пръсти в гънките на старата му риза. Фокусирам се върху него, за да не се налага да чувствам как треперя.

-    Върнала съм се? - прошепвам. - Върнала съм се къде?

-    Остави я да диша, Килорн.

Друга длан, толкова топла, че може да е само на Кал, ме хваща за ръката. Държи здраво, натискът е внимателен и овладян достатъчно, за да фокусирам вниманието си върху него. Помага на останалата част от мен да изплува от кошмара, напълно да се завърна в истинския свят. Облягам се бавно назад, далече от Килорн, за да мога да видя точно сред какво се събуждам.

Под земята сме, ако се съди по влажния, землист мирис, но това не е поредният тунел на Фарли. Много далече сме от Харбьр Бей, ако мога да разчитам на усещането си за електричество. Не мога да почувствам дори едно-единствено пулсиране, което означава, че трябва да сме доста далече от града. Това е защитено жилище, изкопано направо в земята, замаскирано от гора и камуфлаж. Построено от Червени несъмнено, вероятно използвано от Алената гвардия, и всичко има слаб розов оттенък. Стените и подът са от отъпкана пръст, а наклоненият покрив е от чимове, укрепени с ръждиви метални пръти. Няма обзавеждане; всъщност тук вътре няма почти нищо. Няколко спални чувала, включително моят, пакети с дажби, изключен фенер и няколко щайги с припаси от въздушния джет са всичко, което виждам. Домът ми в Подпорите беше направо дворец в сравнение с това, но не се оплаквам. Въздъхвам с обекчение, щастлива, че съм извън опасност и далече от заслепяващата ме болка.

Килорн и Кал ме оставят да примигвам из спартански обзаведената стая, позволяват ми да стигна до собствени заключения. Изглеждат съсипани от безпокойство, преобразени в старци само за няколко часа. Не мога да се сдържа и се взирам в оградените им с тъмни кръгове очи и навъсените изражения, питам се какво ли ги е наранило така. После си спомням. Светлината, падаща косо вътре от тесните прозорци, е червено-оранжева, а въздухът е изстинал. Настъпва нощта. Денят е свършил. И ние загубихме. Уоливър Голт е мъртъв - новокръвен, погубен от Мейвън. Ейда също, доколкото ми е известно. Предадох и двамата.

-    Къде е джетът? - питам и се мъча да стана. Но и двамата посягат да ме спрат, задържат ме, здраво увита в спалния ми чувал. Изненадващо внимателни са, сякаш едно докосване може да ме разкъса.

Килорн ме познава най-добре и пръв забелязва раздразнението ми. Сяда назад на пети, за да ми даде пространство. Хвърля поглед към Кал, преди неохотно да кимне с глава, позволявайки на принца да обясни.

-    Не можехме да летим дълго при... при състоянието, в което беше - казва той, извърнал очи от лицето ми. - Имахме няколко десетки мили, преди да възпламениш джета като претоварена електрическа крушка, едва не го изпържи. Трябваше да забавим летенето, а после да тръгнем пеша, да се скрием в гората, докато се оправиш.

-    Съжалявам - е всичко, което ми хрумва да кажа, но той махва пренебрежително с ръка.

-    Ти отвори очи, Мер. Това е всичко, което има значение за мен - казва Кал.