Стъкленият меч

-    Слава на цветовете ми, не, не сънуваш - промърморва Кал; усмивката му отново изчезва. Прокарва ръка по челюстта си, почесва рехавата си брада. Не се е бръснал от Арчън насам -от нощта, когато видя как умира баща му. - Ейда е по-полезна от разбойниците, ако можеш да го повярваш.

-    Мога - вихър от способности преминава светкавично през ума ми, всяка по-могъща от следващата. - Какво умее да прави?

-    Нищо, което съм виждал преди - признава той. Гривната му изпрагцява, мята искри, които скоро се превръщат в извиващо се кълбо от пламък. То застава бездейно в ръката му за момент, без дори да изгори ръкава му, а после той лениво го мята към малката яма, изкопана в средата на пода. Огънят излъчва топлина и светлина, замества залязващото слънце. - Умна е, невероятно умна. Помни всяка дума във всяка книга от библиотеката на управителя.

И просто така, изведнъж, представата ми за още един воин е унищожена.

-    Голяма помощ няма що - казвам хапливо. - Непременно ще я помоля да ни разкаже някоя история по-късно.

-    Казах ти, че няма да схване - обажда се Килорн.

Но Кал упорито продължава:

-    Тя притежава съвършена памет, съвършен интелект. Помни всеки миг от всеки ден, всяко лице, което е виждала някога, всяка дума, която някога е подслушала. Всеки медицински дневник, учебник по история или карта, които е чела, са й напълно ясни. Същото важи и за практическите уроци.

Колкото и да бих предпочела създателка на бури, разбирам колко ценен е такъв човек. Де да беше тук Джулиан. Щеше да прекарва ден и нощ в изучаване на Ейда и да се опитва да разбере една такава странна способност.

-    Практически уроци ли? Имаш предвид като обучението?

Нещо подобно на гордост преминава по лицето на Кал:

-    Не съм инструктор, но правя каквото мога, за да я обуча. Вече стреля доста прилично. А тази сутрин довърши летателния наръчник за управление на „Блекрън“.

От устните ми се откъсва ахване:

-    Може да пилотира джета?

Кал свива рамене, устните му се накъдрят в самодоволна усмивка:

-    Откара другите до Канкорда и би трябвало да се върне скоро. Но дотогава е добре да си

починеш.

-    Почивала съм си четири дни. Вие си починете - изстрелвам в отговор и се пресягам да разтърся рамото му. Той не поддава под наистина слабото ми побутване. - И двамата изглеждате като ходещи мъртъвци.

-    Някой трябваше да се погрижи да продължаваш да дишаш - тонът на Килорн е небрежен и някой друг може да си помисли, че се шегува, но аз знам по-добре. - Това, което ти причини Мейвън, каквото и да е то, не може да се повтори.

Споменът за нажежената до бяло болка все още е твърде близо за мен. Не успявам да сдържа трепването си при мисълта да преживея това още веднъж.

-    Съгласна съм.

Мисълта за новата сила, която Мейвън владее, отрезвява всички ни. Дори Килорн, който вечно потрепва или крачи насам-натам, е неподвижен. Гледа гневно навън през прозореца към стената на настъпващата нощ.

-    Кал, имаш ли някакви идеи, в случай че тя се натъкне на това нещо отново?

-    Ако ще ми изнасяте лекция, може да имам нужда от вода - казвам, внезапно осъзнала, че гърлото ми е пресъхнало. Килорн почти скача от мястото си до стената, изгарящ от желание да помогне. Оставя ме сама с Кал и засилващата се топлина.

-    Мисля, че беше резонатор. Модифициран, разбира се - казва Кал. Очите му се стрелват обратно към врата ми, към мълниевидните белези, които се спускат нагоре и надолу по гръбнака ми. С шокираща фамилиарност той ги проследява отново, сякаш съдържат някакъв „ключ“. Интелигентната част от мен иска да го отблъсне, да попречи на огнения принц да преглежда жишсванията ми, но изтощението и нуждата надделяват над всякакви други мисли. Докосването му е успокояващо както физически, така и емоционално. То е доказателство, че някой друг е с мен. Вече не съм сама в бездната.

-    Поиграхме си с такива резонатори по езерата преди няколко години. Излъчваха радиовълни и всяваха смут сред корабите на езерняците. Правеха общуването помежду им невъзможно, но причиняваха същото и на нас. Всички трябваше да плават на сляпо. -Пръстите му се смъкват по-ниско, проследяват един набръчкан разклонен белег по раменната ми лопатка. - Предполагам, че този запраща електрически вълни или статично електричество с голяма сила. Достатъчно, за да те извади от строя, да те ослепи и да обърне мълнията ти срещу теб.

-    Построиха го толкова бързо. Минаха само няколко дни от Купата на костите -промърморвам в отговор. Всичко, по-силно от шепот, може да разтърси този крехък мир.

Ръката на Кал застива неподвижно, дланта му се притиска върху голата ми кожа.

-    Мейвън се обърна срещу теб много преди Купата на костите.