Стъкленият меч

Сега знам това. Знам го с всеки кървящ дъх. Нещо се освобождава в мен, пречупва ме, привежда гърба ми, за да мога да заровя лице в ръцете си. Стената, която издигнах, за да попреча на спомените да нахлуят, неотклонно рухва и се разбива на прах. Но не мога да й позволя да ме затрупа. Не мога да позволя грешките, които допуснах, да ме затрупат. Когато топлината на Кал ме обгръща, ръцете му - около раменете ми, главата му - близо до врата ми, аз се сгушвам в него. Оставям го да ме закриля, макар че в килиите на Тък се заклехме да не правим това. Ние не сме нищо повече от начин за отклоняване на вниманието един за друг, а нещата, които те разсейват, могат да доведат до смъртта ти. Но ръцете ми се сключват върху неговите, пръстите ни се преплитат, докато костите ни са втъкани заедно. Огънят замира, пламъците са се превърнали в жарава. Но Кал е още тук. Никога няма да ме остави.

-    Какво ти каза той? - прошепва.

Дръпвам се леко назад, за да може да види. С трепереща ръка дръпвам яката на ризата си, показвам му какво направи Мейвън. Очите му се разширяват, когато се спират върху дамгата. Назъбена буква М, прошрена в кожата ми. Той се взира продължително и се боя, че гневът му може да ме подпали отново.

-    Каза, че е човек, който държи на думата си - отвръщам му. Думите са достатъчни да отклонят погледа му от най-новия ми белег. - Че винаги ще ме намери - и ще ме спаси. -надавам празен, рязък, лаещ смях. Единственият човек, от когото Мейвън трябва да ме спасява, е самият той.

С внимателни ръце Кал издърпва ризата ми обратно на мястото, скрива знака на брат си.

-    Вече видяхме това. Поне сега наистина знаем защо.

-    Хмм?

-    Мейвън лъже с лекотата, с която диша, а майка му държи повода му, но не и сърцето му -очите на Кал се разширяват, умоляват ме да разбера. - Той преследва новокръвните не за да предпази трона си, а за да нарани теб. Да намери теб. Да те накара да се върнеш при него -юмрукът му се стяга върху бедрото. - Мейвън те иска повече от всичко друго на тази земя.

Де да беше тук Мейвън сега, за да мога да изтръгна ужасните му, преследващи ме очи.

-    Е, не може да ме има. - Осъзнавам последиците от това и Кал - също.

-    Дори не и ако това спре избиването? Не и заради новокръвните?

Сълзи парят очите ми.

-    Няма да се върна. Заради никого.

Очаквам да ме осъди, но вместо това той се усмихва и навежда глава. Засрамен от собствената си реакция, както съм засрамена аз от моята.

-    Помислих си, че ще те загубим - думите му са умишлено подбрани, грижливо оформени. Затова се навеждам напред, слагам длан върху юмрука му. Това е цялото уверение, което му е нужно, за да продължи. - Аз си помислих, че ще те изгубя. Толкова много пъти.

-    Но аз още съм тук - казвам.

Той хваща врата ми в ръцете си, сякаш не ми вярва. Смътно се сещам за хватката на Мейвън, но се преборвам с порива да трепна. Не искам Кал да се отдръпва.

Бягам от толкова отдавна. Още отпреди да започне всичко това. Дори още в Подпорите все бягах. Избягвах семейството си, съдбата си, всичко, което не исках да чувствам. И сега все още бягам с пълна скорост. От онези, които искат да ме убият - и от онези, които искат да ме обичат.

Толкова отчаяно искам да спра. Искам да застана неподвижно, без да убия себе си или някого другиш. Но това не е възможно. Трябва да продължавам, трябва да нараня себе си, за да се спася; да нараня други, за да спася други. Да нараня Килорн, да нараня Кал, да нараня Шейд, Фарли и Никс и всеки, достатъчно глупав да ме последва. Превръщам и тях в бегълци.

-    Значи, ще се бием с него - устните на Кал се приближават, все по-горещи с всяка дума. Хватката му се затяга, сякаш всеки миг някой ще дойде и ще ме вземе от него. - Именно това си поставихме за цел да направим, така че ще го направим. Ще изградим армия. И ще го убием. И него, и майка му.

Убиването на един крал няма да промени нищо. Друг ще заеме мястото му. Но е някакво начало. Ако не можем да избягаме от Мейвьн, трябва да го спрем на място. За Кал. За мен.

Аз съм оръжие, направено от плът - меч, покрит с кожа. Родена съм да убия един крал, да сложа край на едно царуване на терора, преди да може да започне истински. Огънят и мъниите въздигнаха Мейвьн и огънят и мълниите ще го сринат от власт.

-    Няма да му позволя да те нарани отново.

Дъхът му ме кара да потръпна. Странно усещане, когато си заобиколен от такава пламтяща топлина.

-    Вярвам ти - казвам му, лъжейки.

Защото съм слаба, аз се обръщам в прегръдките му. Защото съм слаба, притискам устни към неговите, търся нещо, което да ме спре да бягам, да ме накара да забравя. Изглежда, че и двамата сме слаби.