Стъкленият меч

Но точно това искам, за да мога да му се ядосам. За да не се налага да слушам думите, които се готви да каже. Жалко, че Килорн ме познава твърде добре.

-    Най-доброто, което мога да направя, е да ти кажа истината или поне онова, което мисля, че е истината - макар че гласът му е овладян, раменете му се повдигат и спускат от дълбоки, разтърсващи вдишвания. Уплашен е. - От теб ще зависи дали да ми повярващ или не.

Устните ми потрепват и се разтягат, издават болезнена усмивка. Толкова съм свикнала да бъда подтиквана и дърпана, манипулирана да мисля и върша разни неща от най-близките си хора. Дори Килорн е виновен за това. Но сега ми дава свободата, която искам от толкова отдавна. Избор, макар и дребен. Вярва, че имам разума да избирам - дори и ако не го направя.

-    Слушам.

Той понечва да каже нещо друго, после се спира. Думите засядат на гърлото му, отказват да излязат. И за секунда зелените му очи изглеждат странно мокри.

-    Какво, Килорн? - въздишам.

-    Какво - повтаря той като ехо и клати глава. След една дълга секунда нещо се прекършва в него. - Знам, че не изпитваш същото като мен. За нас.

Обзема ме внезапен порив да си разбия главата в някоя скала. Нас. Струва ми се глупаво да говорим на тази тема, лекомислено прахосване на време и енергия. Но и още повече - тя е смущаваща и неудобна. Бузите ми пламват в червено. Не е разговор, който някога съм искала да водя с него.

-    И в това няма нищо лошо - продължава настойчиво той, преди да мога да го спра. -Никога не си гледала на мен по начина, по който гледам аз на теб, дори не и у дома, преди да се случи всичко. Мислех си, че един ден би могла, но... - той свива рамене. - Просто не ти идва отвътре да ме обичаш.

Когато бях Мер Бароу от Подпорите, мислех по същия начин. Питах се какво ще стане, ако оцелея от задължителната военна служба и видя какво ми готви бъдещето. Приятелска женитба с рибаря със зелените очи, деца, които можем да обичаме, бедно наколно жилище. Тогава ми се струваше като мечта, като нещо невъзможно. И все още е. Винаги ще бъде. Не обичам Килорн, не и по начина, по който иска. И никога няма да го обичам.

-    Килорн - промърморвам и пристъпвам една крачка към него. Но той прави две назад. -Килорн, ти си най-добрият ми приятел, като член от семейството.

От усмивката му се процежда тъга:

-    И ще бъда до деня, в който умра.

Не те заслужавам, Килорн Уорън.

-    Съжалявам - изричам задавено, без да знам какво друго мога да кажа. Дори не знам за какво се извинявам.

-    Това не е нещо, което можеш да контролиращ Мер - отвръща той, все още застанал толкова далече. - Не можем да избираме кого обичаме. Иска ми се повече от всичко да можехме.

Чувствам, че се разпуквам. По кожата ми още пробягва топлина от прегръдката на Кал, докато си спомням усещането от допира му само преди мигове. Но в най-дълбоката част от мен въпреки всяка фибра на съществото ми мислите ми се отнасят отвъд сечището към очите с цвят на лед, едно празно обещание и една целувка на борда на кораб.

-    Можеш да го обичаш колкото искащ няма да те спирам. Но заради мен, заради родителите ти, заради останалите от нас моля те, не му позволявай да те контролира.

Отново се сещам за Мейвън. Но Мейвън е далече, сянка върху острите ръбове на света. Може да се опитва да ме убие, но не може да ме контролира, вече не. Килорн може да има предвид единствено другия царствен брат, победения син на Династия Калоре - Кал, моя щит срещу белезите и кошмарите. Но той е воин, не политик или престъпник. Не притежава способността да манипулира никого, най-малкото пък мен. Просто не е в природата му.

-    Той е Сребърен, Мер. Не знаеш на какво е способен или какво иска в действителност.

Съмнявам се, че и Кал знае. Принцът изгнаник е дори още по-лишен от посока, отколкото

аз, без вярност или съюзници освен едно темпераментно Мълниеносно момиче.

-    Не е какъвто го мислиш - казвам. - Независимо какъв цвят е кръвта му.

Злобна усмивка прерязва като бръснач лицето му, тънка и остра.

-    Не вярваш наистина.

-    Не вярвам - казвам тъжно. - Знам. И това утежнява всичко.

Някога мислех, че кръвта е целият свят, разликата между мрака и светлината, окончателният, непробиваем предел. Тя правеше Сребърните могъщи, студени и жестоки, безчовечни в сравнение с моите Червени братя. Те бяха напълно различни от нас, неспособни да изпитват болка или угризения, или доброта. Но хора като Кал, Джулиан и дори Лукас ми показаха колко греша. Те са също толкова човешки същества, също толкова изпълнени със страх и надежда. Не са безгрешни, но ние също не сме. Най-малко пък аз.

Де да бяха чудовищата, за каквито ги смята Килорн. Само нещата да бяха толкова прости. Безмълвно, в най-дълбокото кътче на сърцето си, завиждам на тесногръдия гняв на Килорн. Ще ми се да можех да споделя невежеството му. Но съм видяла и изстрадала твърде много.