Стъкленият меч

-    Ще убием Мейвън. И майка му - добавям със смразяваща увереност. Убий призрака, убий сянката. - Ако те умрат, новокръвните ще бъдат в безопасност.

-    А Кал ще бъде свободен да си възвърне трона. Да направи всичко, каквото беше.

-    Това няма да стане. Никой не би го допуснал обратно на трона: нито Червените, нито Сребърните. А доколкото мога да преценя, той не го иска.

-    Наистина? - Моментално намразвам самодоволната усмивка, която извива устните на Килорн. - Чия идея беше това? Да убием Мейвън? - Когато не отговарям, самодоволната усмивка става по-широка: - И аз така си мислех.

-    Благодаря ти за откровеността, Килорн.

Благодарността ми го стряска, изненадва го толкова много, колкото изненадва и мен. И двамата сме се променили през изминалите няколко месеца, вече не сме момичето и момчето от Подпорите, готови да се дърлят по който и да е въпрос - и по всеки въпрос. Те бяха деца и си отидоха завинаги.

-    Ще имам предвид това, което каза, разбира се. - Никога не съм усещала уроците си толкова близо, помагащи ми да знам как да отпратя Килорн, без да го нараня. Както би постъпила една принцеса със слуга.

Но не е толкова лесно да отхвърля Килорн. Очите му се присвиват, превръщат се в тъмнозелени цепки, които проникват право през маската ми на вежливост Изглежда толкова отвратен, че очаквам да се изплюе.

- Някой ден, много скоро, ще се изгубиш - прошепва той. - И аз няма да съм там, за да те върна обратно.

Обръщам гръб на най-стария си приятел. Думите му ме жегват и не искам да ги чувам независимо колко логични са. Ботушите му хрущят по твърдата пръст, докато се отдалечава бавно, оставя ме да стоя и да се взирам към гората. В далечината бръмчи въздушен джет, връщащ се при нас.

Повече от всичко друго се боя да бъда сама. Тогава защо правя това? Защо отблъсквам хората, които обичам? Какво е толкова сбъркано в мен?

Не знам.

И не знам как да го накарам да спре.

Събирането на армия е лесната част. Архивите от Харбьр Бей ни отвеждат до новокръвните в градове и села из район Бийкън, от Канкорда до Таурус, до полунаводнените пристанища на островите Барн. Самият списък на Джулиан ни помага да разширим търсенето, докато обхващаме всяка част от Норта. Дори Делфи, най-южният град в кралството, е само на няколко часа път с джет.

Всяко населено място независимо колко е малко, има нов гарнизон от Сребърни офицери, чиято задача е да ни заловят и да ни предадат на краля. Но те не могат да охраняват всяка мишена по всяко време, а Мейвън все още не е достатъчно силен владетел, за да похити стотици за една нощ. Целим се напосоки, без да следваме определен модел, и обикновено ги хващаме неподготвени. Понякога ни излиза късметът и те дори изобщо не разбират, че сме там. Шейд отново и отново доказва колко е полезен, както и Ейда и Никс. Нейните способности ни помагат да се ориентираме зад градските стени, неговите ни помагат да се прехвърляме през тях.

Но всичко винаги се свежда до мен. Винаги аз разговарям лице в лице с всички новокръвни, за да обясня какви са и каква опасност представляват за краля. После им даваме избор и те винаги избират да живеят. Винаги избират нас. Осигуряваме безопасно пътуване на семействата им, насочваме онези, които са останали, към различните убежища и бази, поддържани от Алената гвардия. Към Командването, както казва Фарли: думите й са все по-загадъчни всеки път. Няколко дори са изпратени на остров Тък, за да потърсят безопасност при полковника. Той може и да мрази новокръвните, но Фарли ме уверява, че няма да прогони истински Червени.

Новокръвните, които откриваме, са уплашени, някои - разгневени, но доста голяма част са изненадани, особено децата. Повечето от тях не знаят какви са. Някои обаче са наясно и вече са преследвани заради мутациите на кръвта ни.

В покрайнините на град Хейвън срещаме Лутър Карвър. Малко момче на осем години с тънка черна коса, дребно за възрастта си, син на дърводелец. Намираме го в работилницата на баща му, Лутър е освободен от училище, за да изучи занаята. Нужно е много малко убеждаване, за да накараме господин Карвър да ни пусне да влезем, макар че оглежда Кал и дори Никс подозрително. А момчето отказва да ме погледне в очите, мъничките му пръсти се присвиват от нервни спазми. Разтреперва се, когато го заговарям, и настоява да ме нарича

Мълниеносното момиче.

-    Името ти е в този списък, защото си специален, защото си различен - казвам му. - Знаеш ли за какво говоря?

Момчето клати ожесточено глава, дългите му ръце се размахват насам-натам. Но подходящо назованият му баща застава като пазител зад гърба му. Тържествено, бавно кимва с глава.

-    Всичко е наред, Лутър, няма от какво да се срамуваш - пресягам се през масата покрай сложните изображения, които със сигурност са произведения на Карвър. Но пръстите на Лутър леко се измъкват от допира ми и той прибира ръце в скута си, присвивайки се, за да не го достигна.