Стъкленият меч

Докато ръцете му пробягват по кожата ми, усещам различен вид болка. По-ужасна от машината на Мейвьн, стигаща по-дълбоко от нервите ми. Усещам я като кухина, като празна тежест. Аз съм меч, родена от мълнията, от този огън - и от огъня на Мейвьн. Единият вече ме предаде, а другият може да си тръгне всеки момент. Но не се боя от разбито сърце. Не се боя от болката.

Вкопчвам се в Кал, Килорн, Шейд, в мисълта да спася всички новокръвни, които мога, защото се страхувам да се събудя и да открия празнота, място, където приятелите и семейството ми вече ги няма, а аз не съм нищо, освен една-единствена мълния в чернотата на самотна буря.

Ако съм меч, то аз съм меч, направен от стъкло, и чувствам как започвам да се разбивам.

ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА

Проблемът с горещината е, че независимо колко ти е студено, независимо колко много имаш нужда от топлина, тя винаги в крайна сметка става прекалена. Спомням си много зими, прекарани с открехнат прозорец, който пуска вътре хапещия студ, за да се пребори с огъня, горящ в семейната стая отдолу. Нещо в ледения въздух ми помагаше да спя. А сега дълбоките жадни вдишвания от есенния бриз ми помагат да се успокоя, помагат ми да забравя Кал, сам в защитеното жилище. Не биваше да правя това, помислям си, притиснала ръка към трескавата си кожа. Той не е само разсейване, което не мога да си позволя, а сърдечна болка, чакаща да ме връхлети. Верността му е несигурна в най-добрия случай. Един ден той ще си тръгне или ще умре, или ще ме предаде както толкова много други. Един ден той ще ме нарани.

Над главите ни слънцето е залязло напълно, обагрило е небето в потъмняващи ивици червено и оранжево. Може би. Не мога да се доверя на цветовете, които виждам. Вече не мога да имам особено доверие в каквото и да било.

Защитената къща е построена в билото на хълм насред обширно сечище, заобиколено от гора. Гледа към лъкатушеща долина, пълна с дървета, езера и постоянна, вихреща се мъгла. Израсла съм в гората, но това място ми е толкова чуждо, колкото Арчън или Двореца на Слънцето. Докъдето поглед стига, няма нищо, направено от човешка ръка, никакво ехо от дърварско село или фермерско градче. Макар да предполагам, че наблизо е скрита писта, щом джетът още може да се използва. Сигурно сме дълбоко навътре в отдалечените райони на Норта, на север и навътре на сушата от Харбър Бей. Не познавам добре района Риджънт Стейт, но това прилича на района Грейтудс, състоящ се предимно от пустош, вълнисти зелени планини и граница от замръзнала тундра с Езерните земи. Районът е оскъдно населен, добронамерено управляван от Династия Глиакон и прекрасно скривалище.

-    Свърши ли с него?

Килорн е почти сянка, облягащ се на ствола на един дъб с разперени към небето клони. До краката му се търкаля забравена кана за вода. Не е нужно да виждам лицето му, за да знам, че е разстроен. Чувам го много добре.

-    Не бъди груб - свикнала съм да се разпореждам с него, но това звучи като молба. Както очаквах, той не ми обръща внимание и продължава да говори ожесточено.

-    Предполагам, че във всички слухове има зрънце истина. Дори в онези, които онзи дребен злобар Мейвън пуска. „Мер Бароу подмамила принца да убие краля.“ Шокиращо е да знам, че е наполовина прав. - Той прави няколко дебнещи стъпки напред, напомня ми много на копринен човек от Династия Айрал, който се промъква да нанесе последен удар. - Защото принцът съвсем определено е омагьосан.

-    Ако продължаваш да приказваш, ще те превърна в батерия.

-    Добре е да измислиш някакви нови заплахи - казва той, като се усмихва остро. През годините е свикнал с големите ми приказки и се съмнявам, че бих могла да го уплаша с нещо, дори с мълнията си. - Той е могъщ човек във всеки смисъл на думата. Не ме разбирай погрешно, радвам се, че му държиш юздите.

Не успявам да се сдържа и изсумтявам подигравателно, изсмивам се в лицето му.

-    Радваш ли се? Ти чисто и просто ревнуваш. Не си свикнал да делиш. И не ти харесва да бъдеш безполезен.

Безполезен. Думата го жегва. Разбирам от спазматичното присвиване на врата му. Но това не му пречи да се извиси над мен: високият му ръст закрива звездите, които оживяват с примигване над нас.

-    Въпросът е дали и ти си омагьосана? Дали и той те използва по същия начин, както ти използваш него?

-    Никого не използвам - лъжа и ние и двамата го знаем. - И не знаеш за какво говориш.

-    Права си - казва той тихо.

От изненада едва не ми се подкосяват краката. За повече от десет години приятелство никога не съм чувала тези думи от Килорн Уорън. Той е упорит като пън, прекалено самоуверен, самодоволен всезнайко - но сега, на билото на този хълм, е по-различен от всякога. Изглежда дребен и невзрачен, искрица от предишния ми живот, която постепенно избледнява. Сключвам ръце, за да се въздържа и да не посегна да го докосна, да докажа, че

Килорн още съществува.

-    Не знам какво стана с теб, когато беше Марийна. Не бях там да ти помогна да се справиш с това. Няма да ти кажа, че разбирам или че съжалявам за теб. Не от това имаш нужда.