Стъкленият меч

-    Нищо лично - казва Карвър, като слага успокояващо ръка върху рамото на сина си. -Лутър не е... просто не иска да ви навреди с нищо. На пристъпи е - влошава се, разбирате ли. Но вие ще му помогнете, нали? - горкият човек звучи измъчено, гласът му изневерява. Сърцето ми се изпълва със съчувствие към него и се питам как ли щеше да се държи баща ми в такова положение. Изправен пред хора, които разбират детето ти, които могат да помогнат, но трябва да го отведат от теб. - Знаете ли защо е такъв?

Това е въпрос, който съм си задавала много пъти; въпрос, който почти всеки новокръвен ми задава. Но все още нямам отговор.

-    Съжалявам, но не зная, сър. Знаем единствено, че способностите ни произлизат от мутация, нещо в кръвта ни, което не може да бъде обяснено.

Сещам се за Джулиан и книгите му, за неговото проучване. Той така и не успя да ме научи за разделението, древния момент, когато сребърната кръв се отделила от червената; научи ме само, че това се е случило и довело до сегашния свят. Предполагам, че е започнало ново разделяне по кръв като моята. Преди да го заловят, той ме изучаваше, опитваше се да проумее отговора точно на този въпрос. Но така и не получи шанс.

Кал се размърдва до мен и когато заобикаля масата, очаквам да видя заплашителната маска, която винаги толкова бързо се появява на лицето му. Вместо това той се усмихва мило толкова широко, че усмивката почти стига до очите му. После се навежда и коленичи, за да може да погледне Лутър в очите. Момчето е приковано на място от гледката, зашеметено не само от присъствието на принц, но и от пълното му внимание.

-    Ваше Височество - изписуква то, като дори се опитва да отдаде чест. Зад гърба му баща му не се държи толкова подобаващо и челото му се сбьрчва. Сребърните принцове не са любимите му гости.

Въпреки това усмивката на Кал става по-шляма, а очите му са приковани върху момчето.

-    Моля те, наричай ме Кал - казва той и протяга ръка. Лутър отново се отдръпва, но Кал, изглежда, няма нищо против. Всъщност готова съм да се обзаложа, че го е очаквал.

Лутър пламва и поруменява, бузите му пулсират в тъмен и прекрасен червен цвят.

-    Съжалявам.

-    Няма нищо - отвръща Кал. - И аз имах навика да правя същото, когато бях малък. Малко по-малък от теб, но пък имах много, наистина много учители. И наистина имах нужда от тях - добавя, намигвайки. Въпреки страха си момчето се усмихва леко. - Но ти имаш само татко си, нали?

Момчето преглъща, мъничкото му гърло се поклаща. После кимва.

-    Опитвам се... - казва Карвър, като хваща отново сина си за рамото.

-    Разбираме, сър - казвам му. - Повече от когото и да е.

Лутър побутва Кал с обувката си: любопитството му надвива всичко друго.

-    Какво би могло да накара теб да се страхуваш?

Пред очите ни протегнатата длан на Кал избухва в горещ, бушуващ пламък. Но той е странно красив, бавно горене на муден, танцуващ огън. Жълто-червен, движещ се лениво. Ако не беше топлината, щеше да изглежда като произведение на изкуството вместо като оръжие.

-    Не знаех как да го контролирам - казва Кал и го оставя да играе между пръстите му. -Страхувах се да не изгоря хората: баща ми, приятелите ми, моя... - гласът му почти засяда в гърлото. - Малкия ми брат. Но се научих да го карам да прави каквото пожелая, да му преча да наранява хората, които исках да останат в безопасност. Ти също можещ Лутър.

Докато момчето се взира, омаяно, баща му не е толкова сигурен. Но той не е първият родител, пред когото се изправяме, и съм подготвена за следващия му въпрос:

-    Тези, които наричате новокръвни? И те също могат да правят това? Могат... да контролират това, което са?

Собствените ми ръце се обвиват в паяжина от искри, всяка една - виегца се пурпурна мълния от съвършена светлина. Те изчезват в кожата ми, без да оставят следа.

-    Да, можем, господин Карвър.

С изненадваща бързина мъжът смъква саксия от една полица и я поставя пред сина си. Някакво растение, може би папрат, се подава от пръстта вътре. Всеки друг би бил объркан, но Лутър знае точно какво иска баща му.

-    Давай, момче - подтиква го той с мил и внимателен тон. - Покажи им какво трябва да се поправи.

Преди да успея да настръхна заради избора на думи, Лутър протяга трепереща ръка. Пръстът му леко докосва ръба на папратовото листо - внимателно, но сигурно. Не се случва нищо.

-    Всичко е наред, Лутър - казва господин Карвър. - Можеш да им покажеш.

Момчето опитва отново, челото му се сбърчва съсредоточено. Този път хваща растението за стъблото, държи го в малкия си юмрук. И бавно то се накъдря под докосването му -почерняващо, сгърчващо се, умиращо. Докато гледаме смаяни, господин Карвър грабва нещо друго от задната полица и го слага в скута на сина си. Кожени ръкавици.

-    Грижете се добре за него - казва. Стиска зъби, затваря здраво уста, за да възпре бурята в сърцето си. - Обещайте ми.

Като всички истински мъже той не трепва, когато стискам ръката му.

-    Давам ви думата си, господин Карвър.