Стъкленият меч

Вълна от изтощение заплашва да ме повали, и обмислям дали да не й позволя. Но после докосването на Кал се премества от ръката ми и намира врата ми. При усещането от допира се сепвам, обръщам се да се взра в него с широко отворени, питащи очи. Но той се фокусира върху кожата ми, върху нещо там. Пръстите му прокарват странни, назъбени, разклоняващи се линии по врата ми, посягат надолу по гръбнака ми. Не съм единствената, която забелязва.

-    Какво е това? - изръмжава Килорн. Кръвнишкият му поглед би накарал кралица Елара да

се гордее.

Ръката ми се присъединява към тази на Кал и опипва странните очертания. Неравни ивици - големи, криволичещи надолу по тила ми.

-    Не знам какво е.

-    Приличат на... - Кал се поколебава, прокарва пръст надолу по една особено дебела назъбена ивица. Допирът изпраща тръпки във вътрешностите ми. - Белези, Мер. Мълниевидни белези.

Измъквам се от докосването му колкото мога по-бързо, и се заставям да се изправя на крака. За моя изненада се олюлявам на нелепо немощни крака и Килорн посяга да ме хване.

-    Не се напрягай - сгълчава ме, без да пуска китките ми нито за миг.

-    Какво стана в Харбьр Бей? Какво ми... какво ми направи Мейвън? Той беше, нали? -Образът на черна корона пламти в ума ми, дълбок като жишсан знак. А новите белези са точно това. Дамга. Неговите знаци върху мен. - Той е убил Уоливър и ни е заложил капан. И защо изглеждаш толкова розов?

Както винаги, Килорн се присмива на гнева ми. Но звукът е кух, насилен, повече заради мен, отколкото защото е доволен.

-    Окото ти - казва той и прокарва леко пръст по лявата ми скула. - Спукала си кръвоносен съд.

Прав е, осъзнавам, когато затварям едното си око, а после другото. През лявото светът е драстично различен, обагрен в червено-розов оттенък от вихрегци се облаци от нещо, което може да бъде единствено кръв. Това пак е дело на болката от изтезанието на Мейвън.

Кал не се изправя заедно с нас, останалите, а вместо това се обляга назад на ръцете си. Подозирам, знае, че коленете ми още треперят и че съвсем скоро отново ще отмалея. Умее да се досеща за такива неща и това ме изпълва с много силен гняв.

-    Да, Мейвън се промъкна в Харбьр Бей - отговаря той, олицетворение на деловитостта. -Не го е направил показно и шумно, за да не узнаем, и е нападнал първия новокръвен, когото е успял да намери.

Изсъсквам при спомена. Уоливър беше само на осемнайсет, виновен единствено в това, че е роден различен. Виновен, че е като мен.

Какъв ли може да е бил? - чудя се и скърбя за войника, когото изгубихме. Какво ли умение е владеел?

-    Мейвън трябваше само да изчака - продължава Кал и едно мускулче на бузата му се стяга. - Щяха да заловят всички ни, ако не беше Шейд. Той ни измъкна, макар и със сътресение. Бяха нужни няколко скока и твърде много неточни попадения, но се измъкна.

Издишвам бавно, облекчена:

-    Фарли добре ли е? - питам. Кал свежда глава, кимайки. - А аз съм жива.

Усмивката на Килорн се стяга:

-    Понятие нямам как.

Вдигам ръка към ключицата си и кожата под ризата ми се присвива в спазъм от болка. Макар останалите ми кошмари, другите ужаси, причинени на тялото ми, да са си отишли, дамгата на Мейвън е съвсем истинска.

-    Значи това, което ти причини, беше болезнено? - пита Кал, при което Килорн изсумтява презрително.

-    Първите й думи от четири дни насам бяха „убийте ме“, в случай че си забравил - тросва се той, макар че Кал не трепва. - Разбира се, че това, което онази машина направи, е било болезнено.

Щракащият звук.

-    Машина ли? - побелявам като платно и поглеждам ту единия, ту другия. - Чакайте малко, четири дни? Била съм в безсъзнание толкова дълго?

Четири дни - спяща. Четири дни - нищо. Паниката прогонва всичките ми останали мисли за болка, изстрелва се през вените ми като ледена вода. Колко души са загинали, докато съм била затворена като в капан в собствената си глава? Колко души висят от дървета и статуи сега?

-    Моля ви, кажете ми, че не сте ме бавили през цялото това време. Моля ви, кажете ми, че сте правили нещо.

Килорн се засмива:

-    Бих сметнал, че да те опазим жива, е голямо нещо.

-    Имам предвид...

-    Знам какво имаш предвид - отвръща рязко той и най-сетне оставя малко дистанция между нас.

С малкото достойнство, което ми е останало, сядам отново на спалния чувал и се преборвам с порива да изпъшкам.

-    Не, Мер, не сме си седели ей така, бездейно - Килорн се обръща към стената, обляга се на отъпканата пръст, за да може да вижда навън през прозореца. - Вършим доста работа.

-    Продължили са да търсят. - Не е въпрос, но въпреки това Килорн кимва. - Дори Никс?