Стъкленият меч

Кал пръв обръща гръб на полюшващото се тяло на Уоливър. Той вижда собствено шествие от мъртви лица и не иска да добавя други призраци към марша.

- Трябва да продължим да се движим.

-    Не - Фарли се обляга тежко на стената. Притиска ръка към устата си, преглъща отвратено, опитва се да не повърне отново.

-    Спокойно - казва Шейд и слага ръка на рамото й, за да я закрепи. Тя се опитва да го пропъди с махване на ръка, но той стои непоклатимо и я гледа как плюе в градинските цветя. - Трябваше да видите това - казва, отправил изгарящ укорителен поглед към Кал и мен. - Така става, когато се провалим.

Гневът му е основателен. В края на краищата ние разпалихме схватка и стрелба в сърцето на Харбьр Бей, пропиляхме последния час от живота на Уоливър, но съм твърде уморена, за да му позволя да ме упреква.

-    Не му е тук мястото за урок - отвръщам. Това е гроб и ми се струва неправилно дори да говорим тук. - Редно е да го свалим.

Преди да успея да пристъпя към трупа на Уоливър, Кал ме хваща под ръка и ме насочва в противоположната посока.

-    Никой да не пипа тялото - изръмжава. Звучи толкова много като баща си, че това ме шокира.

-    Тялото си има име - озъбвам се, когато се съвземам. - Само защото кръвта му не е с твоя цвят, не означава, че можем да го оставим така!

-    Аз ще го взема - промърморва Фарли, оттласквайки се от коленете си.

Шейд се раздвижва заедно с нея:

-    Ще ти помогна.

-    Спрете! Уоливър Голт е имал близки, нали? - упорства Кал. - Къде са те? - размахва свободната си ръка в широк жест из градината, сочи към пустите дървета и разбитите прозорци, взрени в нас. Въпреки далечните отекващи звуци на град, отправил се към падането на нощта, площадът е безмълвен и тих. - Със сигурност майка му не би го оставила тук сам? Няма ли опечалени? Нито офицери, които да заплюват тялото му? Нито дори врана, която да кълве костите му? Защо?

Знам отговора.

Капан.

Стисвам по-здраво ръката на Кал, докато ноктите ми се впиват в горещата му плът, заплашваща да избухне в пламъци. Ужас, подобен на моя, се разлива по лицето на Кал, докато гледа не към мен, а в сенчестата уличка. С крайчеца на окото си зървам корона -онази, която едно лекомислено момче настоява да носи навсякъде, където отиде.

А после щракащ звук - като метален бръмбар, щракващ с щипци, готов да погълне сочна храна.

-    Шейд - прошепвам и протягам другата си ръка към своя телепортиращ се брат. Той ще ни спаси; ще ни отведе далече от всичко това.

Шейд не се колебае. Хвърля се напред.

Но така и не стига до мен.

Гледам в ужас как двама суифти го хващат под двете мишници, тръшват го обратно на земята. Главата му се удря с пукот в камък и очите му се завъртат. Смътно чувам Фарли да пищи, когато суифтите го отнасят със светкавична скорост; телата им се превръщат в неясни размазани петна. Вече са при главната арка, преди да успея да изстрелям мълния в тяхната посока и да ги принудя да се обърнат назад. Хапеща болка се разнася нагоре и надолу по ръката ми, проблясващи бели ножове от горещина. Но там няма нищо освен собствените ми искри, собствената ми сила. Изобщо не би трябвало да ме боли.

Щракането продължава, отеквайки в черепа ми, все по-бързо с всяка секунда. Опитвам се да не му обръщам внимание, опитвам се да се боря, но зрението ми се замъглява. Пред очите ми плуват петна, избледняват и потъмняват с всяко щракане. Какъв е този звук? Какъвто и да е, той ме разкъсва.

През мъглата виждам как около мен избухват два огъня. Единият ярък и пламтящ, другият тъмен - като змия от дим и пламък. Някъде Кал изревава от болка. Бягай, струва ми се, че казва. Определено се опитвам.

Накрая се оказвам пълзяща по калдъръма, неспособна да видя нещо повече от няколко инча пред себе си. Дори това е трудно. Какво е това, какво е това, какво ми се случва?

Някой ме сграбчва за ръката, хватката му е хапеща. Извъртам се, без да виждам, посягам натам, където би трябвало да е вратът му. Ноктите ми напипват броня, гладко сглобена и украсена богато.

-    Хванах я - казва един глас, който разпознавам. Птолемей Самос. Почти не виждам лицето му. Черни очи, сребриста коса, кожа с цвета на луната.

С вик събирам всички сили, които мога, и го поразявам с мълния. Крещя толкова силно, колкото и той, стискам ръката си, докато огънят изпълва вътрешностите ми. Не, това не е огън. Знам какво е да те изгарят. Това е нещо друго. Един ритник ме уцелва в стомаха и аз го оставям да ме претърколи. Отново и отново, докато се озовавам по очи в пръстта на градината с ожулено и разкървавено лице. За миг хладният мирис е като балсам, който ме успокоява достатъчно, за да ми позволи да виждам отново. Но когато отварям очи, не искам нищо повече от това да ослепея.