Стъкленият меч

Два завоя надясно. През друг проход и причудлив, двустранен дрешник. Топлината се излъчва от Кал на вълни, докато се готви за огнената буря, в каквато трябва да се превърне. Изпитвам същото, косъмчетата на ръцете ми се изправят от електричеството. То почти пращи във въздуха.

От другата страна на приближаващата врата отекват гласове. Гласове и стъпки.

-    Непосредствено наляво - промърморва Кал. Понечва да ме хване за ръката, но размисля. Не можем да рискуваме да се докосваме, не и сега, когато допирът ни е смъртоносен. -Бягайте.

Кал тръгва пръв и светът оттатък започва да пулсира от огнена експлозия. Тя се разпростира из огромната входна зала по мрамора и скъпите килими, докато пропълзява нагоре по позлатените стени. Огнен език близва една картина, окачена високо над коридора. Огромен портрет, нарисуван наскоро. Новият крал - Мейвън. Той се хили злобно като гаршйл, докато огънят го обхваща и обгаря платното. Горещината е твърде силна и грижливо изрисуваните му устни започват да се топят, разкривяват се в озъбена гримаса, която приляга на чудовищната му душа. Недокоснати от пламъците остават само две златисти знамена -прашна коприна, висяща от отсрещната стена. Не зная на кого принадлежат.

Стражите, които ни чакат, побягват с крясъци и димяща плът. Опитват се да не изгорят живи. Кал се врязва през огъня, стъпките му оставят безопасна пътека, която да следваме, а Фарли се придържа плътно, притисната между нас. Покрива уста, опитва се да не вдишва дима.

Офицерите, които остават, нимфи или каменокожи, неуязвими за пламъка, не са толкова неуязвими за мен. Този път мълнията препуска, разклонява се от мен в твърде ярка мрежа от живо електричество. Имам сили едва колкото да опазя Кал и Фарли от бурята. Останалите нямат такъв късмет.

Аз съм роден бегач, но дъхът ми пари в дробовете. Всяко задъхано вдишване е по-трудно, по-болезнено. Казвам си, че е от дима. Но докато скачам през величествения вход на Оушьн

Хил, болката не изчезва. Само се променя.

Обкръжени сме.

Безкрайни редици от офицери в черно, войници в сиво задръстват двора с портите. Всичките въоръжени, всичките чакащи.

-    Предай се на арест, Мер Бароу! - изкрещява един от офицерите. Около едната му ръка се извива обсипана с цветове лоза, докато другата държи пистолет. - Предай се на арест, Тиберий Калоре! - запъва се с името на Кал, все още изпълнен с неохота да се обърне към един принц толкова неофициално. Във всяка друга ситуация щях да се засмея.

Между нас Фарли забива крака в земята. Няма оръжие, няма щит и въпреки това отказва да коленичи. Силата й е зашеметяваща.

-    Какво сега? - прошепвам, знаейки, че няма отговор.

Очите на Кал се стрелкат напред-назад, търсят решение, което никога няма да намери. Най-накрая се спират върху мен. Толкова са празни. И толкова самотни.

После около китката ми нежно се сключва една ръка.

Светът притъмнява, нещо ме стисва и ме повлича през него, задушавам се, хваната съм натясно като в капан за един дълъг миг.

Шейд.

Мразя усещането от телепортирането, но в този момент му се наслаждавам. Шейд е добре. И сме живи. Внезапно се озовавам на колене, взирам се в калдъръма на влажна алея далече от Централата на сигурността, Оушьн Хил и смъртно опасния район, пълен с офицери.

Някой повръща наблизо - Фарли, ако се съди по звука. Предполагам, че да се телепортираш и главата ти да отскочи от някой прозорец е лошо съчетание.

-    Кал? - питам въздуха, който вече захладнява на следобедната светлина. Започва лека тръпка на страх, първото слабо раздвижване на студена вълна, но той отговаря от няколко стъпки разстояние.

-    Тук съм - казва и посяга да ме докосне по рамото.

Но вместо да се отпусна в ръката му, да оставя вече леката му топлина да ме погълне, аз се отдръпвам. С пъшкане се изправям на крака само за да видя Шейд, застанал над мен. Изражението му е мрачно, изопнато от гняв и аз се стягам в очакване да ме нахока. Не биваше да го оставям. Беше грешно от моя страна да направя това.

-    Аз... - подхващам извинението, но така и не успявам да довърша. Той ме смачква в прегръдка, обвил ръце около раменете ми. Аз се вкопчвам в него също толкова здраво. Той трепери леко, все още изплашен за сестричката си. - Добре съм - казвам му толкова тихо, че само той да може да чуе лъжата.

-    Няма време за това - изсъсква Фарли и се изправя с усилие на крака. Хвърля поглед наоколо, все още не особено стабилна, но оглежда местоположението ни. - Батъл Гардън е насам, през няколко улици на изток.

Уоливър.

-    Ясно - кимвам, протегнала ръка да я задържа стабилно. Не можем да забравим мисията си тук дори след онова смъртоносно поражение.

Но аз не откъсвам очи от Шейд, надявам се, че знае какво се таи в сърцето ми. Той само поклаща глава, пренебрегва извинението. Не защото няма да го приеме, а защото е твърде мил, за да го иска.