Стъкленият меч

Очите му се забиват в моите, призовават ме да разбера. Абсолютно всеки. Не само служители на Сигурността, не само войници, дори не и Сребърни цивилни граждани. Всички. Само един шепот за нас, само най-дребен слух и Мейвън ще дотича. С Пазители, войници, легиони, всеки и всичко по силите му. Единствената ни защита е да останем скрити и да имаме преднина. Не можем да направим нито едно от двете, ако оставим следа.

-    Добре - гласът ми звучи толкова немощно, колкото се чувствам. - Но Кил ори остава с нас.

Очите на Килорн потрепват, танцуват между мен и Кал.

-    Ще стане много по-бързо, ако не се държиш непрекъснато, сякаш си ми бавачка, Мер.

Бавачка. Предполагам, че именно като такава се държа дори сега, когато той може сам да

мисли, да се бие и да се грижи за себе си. Само да не беше толкова глупав, толкова твърдо решен да ми отказва да го закрилям.

-    Мейвън знае името ти - казвам му. - Ще сме глупаци да си мислим, че снимката от личната ти карта не е била разпратена до всеки офицер и преден пост в страната.

Устните му се изкривяват в намръщена гримаса:

-    А Фарли...

-    Аз съм езернячка, момче - отговаря Фарли вместо мен. Поне сме на една вълна.

-    Момче? - казва Килорн навъсено. - Не си кой знае колко по-шляма от мен.

-    Четири години по-шляма, за да сме точни - отговаря Шейд гладко.

Фарли само завърта очи към двамата.

-    Вашият крал няма достъп до документите ми и не знае истинското ми име.

-    Отивам единствено защото всички мислят, че съм мъртъв - вмята Шейд и се обляга на патерицата си. Слага успокояващо ръка върху рамото на Килорн, но той свива рамо и я отърсва.

-    Чудесно - промърморва през зъби. Без дори бегъл поглед назад се отправя с резки крачки към китката дървета, бърз и тих като полска мишка.

Кал гледа гневно след него, едно ъгълче на устата му се присвива с неприязън:

-    Някакъв шанс да успеем да се отървем от него?

-    Не бъди жесток, Кал - отвръщам остро и се отправям след Килорн. Постаравам се на минаване да ударя принца, блъсвам го със здравото си рамо. Не за да го нараня, а за да му предам предупреждение: Остави го намира.

Той ме следва плътно, снижава гласа си до шепот. Топли пръсти докосват съвсем леко ръката ми, опитват се да ме успокоят.

-    Само се шегувам.

Но знам, че това не е вярно. Изобщо не е вярно. И най-лошото от всичко - питам се дали е прав. Килорн не е войник или книжовник, или учен. Може да изплете мрежа по-бързо от всеки, когото познавам, но каква е ползата от това, когато ловим хора, а не риба? Не знам какво обучение е получил в Гвардията, но то продължи малко повече от месец. Той оцеля в Двореца на Слънцето благодарение на мен и преживя клането на Площада на Цезар, защото извади късмет. Без способности, със съвсем малко тренинг и с още по-малко разум как може да направи нещо, освен да ни забави?

Спасих го от задължителна военна служба, но не за това. Не за друга война. Част от мен иска да можех да го изпратя у дома, обратно в Подпорите, при нашата река и живота, който познавахме. Ще живее бедно, преуморен от работа, нежелан, но ще живее. Онова бъдеще, скътано между горите и брега на реката, вече не е възможно за мен. Но би могло да бъде за него. Искам го за него.

Лудост ли е да му позволя да остане тук?

Но как да го оставя да си отиде?

Нямам отговор за нито един от двата въпроса и отблъсквам всички мисли за Килорн. Могат да почакат Когато поглеждам назад с намерението да се сбогувам с Шейд и Фарли, осъзнавам, че вече ги няма. Тръпка на страх пробягва надолу по гръбнака ми, щом си представям засада долу в Корунт. Пушечна стрелба отеква в главата ми, все още близка в паметта ми. Не. Със способността на Шейд и опита на Фарли нищо не може да ги спре тази вечер. А без мен, без Мълниеносното момиче, което трябва да крият, няма да се налага никой да умира.

Килорн е сянка из високата трева, разделя зелените стебла с умели ръце. Почти не оставя следа - не че има някакво значение. При положение че Кал върви шумно зад мен и едрото му туловище стъпква всичко по пътя си, няма смисъл да прикриваме присъствието си. И ще сме си отишли дълго преди да настъпи утрото, да се надяваме, заедно с Никс. Ако имаме късмет, никой няма да забележи изчезването на един Червен и ще ни се предостави време да вземем преднина пред Мейвън, щом проумее какво правим.

И какво е то точно? Гласът в главата ми звучи странно: съчетание от гласовете на Джулиан, Килорн, Кал и малко от Гиза. Пробожда ме, повдига въпроса за онова, което съм твърде уплашена да призная. Списъкът е само първата стъпка. Да открием новокръвните -но какво ще правим после с тях? Какво ще правя аз?