Стъкленият меч

Безсилното раздразнение ме кара да вървя по-бързо, докато задминавам Килорн. Почти не забелязвам как забавя ход, за да ми направи път, знаейки, че искам да мина напред сама. С всяка секунда китката дървета се приближава все повече, обвита в тъмнина, и ми се иска да бях сама. Не съм имала миг покой, откакто се събудих сама в подводницата. Но дори онзи момент бе мимолетен, тишината ми бе нарушена от Килорн. Тогава се радвах да го видя, но сега, сега ми се иска да имах онова време за себе си. Време да помисля, да планирам, да скърбя. Да проумея в какво се е превърнал животът ми.

-    Ще му дадем избор - изричам на глас, като знам, че нито Кал, нито Килорн биха останали толкова далеч, че да не ме чуват. - Идва с нас или остава тук.

Кал се е облегнал на едно дърво наблизо, тялото му е отпуснато, но очите му са приковани върху' хоризонта. Нищо не убягва от погледа му.

-    Ще му съобщим ли последствията от този избор?

-    Ако искаш да го убиеш, ще трябва да се справиш първо с мен - отвръщам. - Няма да убия един новокръвен заради това, че отказва да се присъедини към нас. Освен това, ако иска да каже на някой офицер, че съм била тук, ще трябва да обясни защо. А това е равносилно на смъртна присъда за господин Марстън.

Устната на принца се присвива. Бори се с порива да се озъби. Но спорът с мен няма да го отведе доникъде, не и сега. Очевидно не е свикнал да приема никакви заповеди освен собствените си.

-    Ще му кажем ли за Мейвън? Че ще умре, ако остане? Че други ще умрат, ако Мейвън те открие?

Свеждам глава, кимайки:

-    Ще му кажем всичко, каквото можем, а после ще го оставим да реши кой и какъв иска да бъде. Колкото до Мейвън, е... - търся правилните думи, но те стават все по-оскъдни с всеки изминал миг. - Ще вземем преднина пред него. Предполагам, че това е всичко, което можем да направим.

-    Защо? - вмята Килорн. - Защо изобщо да му даваме избор? Ти самата каза, че имаме нужда от всеки, когото можем да открием. Ако този тип Никс е и наполовина такъв, каквато си ти, не можем да си позволим да го оставим да си тръгне.

Отговорът е толкова прост и ме прерязва до кост.

-    Защото никой никога не ми е давал избор.

Казвам си, че пак щях да тръгна по този път, ако бях наясно с последствията - да спася Килорн от задължителна служба в армията, да открия способността си, да се присъединя към Гвардията, да разкъсам животите на други хора, да се бия, да убивам. Да стана Мълниеносното момиче. Но не знам дали това е вярно. Честно, не знам.

Минава може би час в тежко, напрегнато мълчание. Това ме устройва чудесно, дава ми време да помисля, а Кал се наслаждава на спокойствието. След изминалите няколко дни той жадува за почивка точно колкото и аз. Дори Килорн не смее да се шегува. Вместо това се задоволява да седи върху един възлест корен, усуква стръкчета трева в крехка, безполезна мрежа. Усмихва се слабо, наслаждава се на старите, познати възли.

Представям си Никс долу в селото, вероятно измъкнат насила от леглото, може би със запушена уста, определено впримчен в мрежа, изплетена от самата мен. Дали Фарли би заплашила съпругата му, децата му, за да го накара да дойде? Или Шейд просто ще го грабне за китката и ще скочи, запращайки двамата през отвратителното менгеме на телепортирането, докато се приземят в горичката? Роден на 12. 20. 271-ва. Никс е почти на четирийсет и девет, на възрастта на баща ми. Дали и Никс ще е като него, ранен и съсипан? Или е цял и здрав в очакване ние да го пречупим?

Преди да успея да изпадна в спирала от мрачни и изобличаващи въпроси, високата трева се раздвижва. Някой идва.

Сякаш нещо щраква електрически ключ в Кал. Той се отблъсква от дървото, на което се е подпрял, всеки мускул в тялото му е изопнат и готов за онова, което може да излезе от тревата. Почти очаквам да видя огън по върховете на пръстите му, но след дълги години на военно обучение Кал е по-благоразумен. В тъмнината неговият пламък ще е като лъча на наблюдателната кула, предупреждаващ всеки офицер за присъствието ни. За моя изненада Килорн изглежда също толкова бдителен като принца. Пуска изплетената си от трева мрежа, стъпква я под краката си, когато се изправя. Дори измъква от ботуша си скрит кинжал -остро, плътно хладно малко оръжие, с което едно време кормеше риба. Видът му ме кара да настръхна. Не знам кога ножът се е превърнал в оръжие или кога е започнал да го носи в обувката си. Вероятно горе-долу по времето, когато хората започнаха да стрелят по него.

Самата аз също не съм лишена от оръжия. Приглушеното пулсиране в кръвта ми е всичко, което ми трябва, по-остро от всяко острие, по-жестоко от всеки куршум. Искри се разклоняват под кожата ми, готови, ако ми потрябват. Моята способност притежава изтънченост, която липсва на тази на Кал.

Птичи звук раздира нощта: бухане, разнасящо се из тревата. Килорн отговаря подобаващо, изсвирвайки нисък тон. Звучи като дроздовете, които гнездят в наколните жилища у дома.