Стъкленият меч

И биха могли, казвам си. Знанието би трябвало да ме плаши, но вместо това се чувствам въодушевена и изпълнена с енергия. Мейвън, Елара, Еванджелин и Птолемей Самос -въпреки цялата си власт и способностите си всички те са уязвими. Могат да бъдат победени. Трябват ни само подходящите оръжия.

Мисълта улеснява пренебрегването на болката от последните няколко дни. Рамото не ме боли толкова силно, а в тишината на гората осъзнавам, че звънтенето в главата ми е намаляло. След още няколко дни няма изобщо да помня писъка на баншито. Дори кокалчетата ми, натъртени, когато ударих Килорн по скулата днес, вече почти не ме болят.

Шейд подскача сред дърветата, силуетът му се появява и изчезва с потрепване като звездна светлина през облаци. Стои наблизо, никога не се появява някъде, където не мога да го видя, и внимава да не се телепортира с твърде бързо темпо. Един-два пъти шепне, посочва извивка в еленовата пътека или скрита клисура главно заради Кал. Докато Килорн, Шейд и аз сме израсли в гората, той е живял в дворци и казарми. Нищо не го е подготвило да прекосява гора нощем, както ясно се разбира от шумното пращене на клони и препъването му от време на време. Свикнал е да прогаря пътека, проправяйки си път през препятствията и враговете със сила и единствено със сила.

Зъбите на Килорн проблясват всеки път, щом принцът се препъне, и оформят остра усмивка.

-    Внимавай - казва той, като рязко отдръпва Кал от един голям пън, скрит в сянка. Кал с лекота се изтръгва от хватката на рибаря, но за щастие, не прави нищо повече. Докато не стигаме до потока.

Клони се извиват над главите ни от дърветата на двата бряга, листата им се докосват през водната пролука. Е[рез тях примигва звездна светлина, осветява потока, докато той лъкатуши из гората, за да се влее в Риджънт. Тесен е, но не може да се определи колко може да е дълбок. Еюне течението изглежда спокойно.

Килорн вероятно се чувства по-удобно по вода, отколкото на суша, и скача ловко в плитчините. Еюдхвърля камъче в средата на потока, слуша лекото топ, когато то пада върху водата.

-    Шест фута, може би седем - казва след миг. Доста над главата ми. - Да ти направим ли сал? - добавя и ми се ухилва.

За пръв път преплувах Капитъл, истинска река, повече от три пъти по-дълбока и десет пъти по-широка от този поток, когато бях на четиринайсет. Така че е нищо работа да се гмурна право в потока, да потопя глава под тъмната, студена вода. Толкова близо до океана тя има слаб вкус на сол.

Килорн следва примера ми без колебание: отработените му движения го пренасят през потока за секунди. Изненадана съм, че не се перчи повече, че не се преобръща или задържа дъха си в продължение на минути. Когато стигам отсрещния бряг, осъзнавам защо.

Шейд и Фарли са „кацнали“ на далечния бряг, оглеждат водата отдолу. Лицата на двамата се присвиват, борят се с хиленето или усмивките, докато наблюдават принца в плитчините. Потокът се плиска леко около глезените на Кал, нежен като майчино докосване, но лицето му пребледнява на лунната светлина. Той бързо скръства ръце в опит да скрие треперещите си пръсти.

-    Кал? - питам гласно, като внимавам да не повишавам тон. - Какво има?

Вече небрежно облегнат на ствола на едно дърво, Килорн изсумтява презрително в тъмнината. Смъква ципа на якето си и изстисква подгизналия плат с отработена сръчност.

-    Хайде, стига, Калоре, значи можеш да управляваш джет, а не можеш да плуваш? - казва той.

-    Мога да плувам - отвръща Кал разпалено. Насилва се да направи още една крачка в потока, който сега стига до коленете му. - Просто не ми харесва.

Разбира се, че няма да му харесва. Кал е възпламенител, умее да контролира пламъка и нищо не го отслабва повече от водата. Тя го прави безпомощен, безсилен - всичко, което е научен да мрази или да се бои от него, или да се бори с него. Спомням си го на арената как едва не загина, хванат като в капан от лорд Осанос, заобиколен от плаваща водна сфера, която дори той не можеше да изгори. Сигурно се е чувствал като в ковчег, като във воден гроб.

Питам се дали мисли за това, дали споменът кара спокойния поток да изглежда повече като буен, безкраен океан.

Първият ми инстинкт е да заплувам обратно, да му помогна със собствените си ръце да мине от другата страна, но това би хвърлило Килорн в буен пристъп на смях, който дори Кал не би могъл да преглътне. А една свада насред гората е последното нещо, което ни трябва.

-    Вдишвай през носа, Кал. - Когато вдига поглед и очите ни поглеждат от другата страна на потока, му кимвам леко, окуражително. Издишвай през устата. Просто повтарям собствения му съвет, но въпреки това го успокоява.