Стъкленият меч

-    Ще се закопчая - добавя Кал през рамо, уловил погледа ми, докато се отпуска в собствената си седалка. Затяга предпазните си колани с безстрастна прецизност, пристяга всеки един с бързи, резки дърпания. До него Фарли прави същото, безмълвно настанявайки се в стола ми. Не че възразявам. Да гледам как джетът излита, беше ужасяващо - мога само да си представям как изглежда кацането.

Шейд е горд, но не и глупав и ме оставя да му помогна да се изправи на крака. Килорн застава от другата му страна и двамата заедно бързо успяваме да го изправим. Вече на крака, Шейд се придвижва с лекота и се закопчава в стола си с патерица под едната мишница. Сядам до него с Килорн от другата ми страна. Този път приятелят ми се закопчава здраво с коланите и се вкопчва в страничните облегалки с мрачно очакване.

Съсредоточавам се върху собствените си колани, странно защитена и сигурна, когато се затягат върху тялото ми. Току-що се пристегна с ремъци към летящо парче метал. Вярно е, но поне за следващите няколко минути животът и смъртта зависят единствено от пилота. Аз съм тук само за возенето.

В пилотската кабина Кал ожесточено натиска дузина ключове и лостове, подготвя джета за онова, което следва, каквото и да е то. Примижава, отмества очи от залеза и пламтящата му светлина. Заникът очертава силуета му в пламък, осветява го с червено-оранжеви косо падащи лъчи, които сякаш са собствените му пламъци. Това ми напомня за Нарси, за Купата на костите, дори за схватките ни по време на обучението, когато Кал престана да бъде принц и се преобрази в огнен ад. По онова време бях шокирана, изненадана всеки път, когато той разкриеше жестоката си същност, но вече не. Никога не мога да забравя онова, което гори под кожата му; яростта, която го захранва, и колко силни са и двете.

Всеки може да предаде всеки и Кал не е изключение.

Едно докосване по ухото ме кара да подскоча в седалката си и рязко да изопна предпазните ремъци. Обръщам се и виждам ръката на Килорн да виси във въздуха, а лицето му -изкривено в развеселена усмивка.

-    Още ги имаш - казва, като сочи към главата ми.

Да, Килорн, още имам уши, идва ми да отвърна хапливо. Но после осъзнавам за какво говори. Четири камъчета - розово, червено, наситено лилаво и зелено - обиците ми. Първите три са от братята ми, част от един комплект, поделен между Гиза и мен. Бяха горчиво-сладки дарове, подарени, когато ги взеха в армията и те напуснаха семейството ни може би завинаги. Последното е от Килорн, подарено точно преди съдбоносните събития, преди Алената гвардия да атакува Арчън, преди предателството, което още преследва всички ни. Обиците бяха с мен през всичко случило се - от вземането на Брий в армията до измяната на Мейвън, и усещам всяко камъче, натежало от спомени.

Погледът на Килорн се задържа върху зелената обица - онази, която е в тон с очите му. Видът й го кара да омекне, смекчава суровостта, с която се е сдобил през последните няколко месеца.

-    Разбира се - отвръщам. - Тези ще бъдат с мен до гроб.

-    Да сведем приказките за гробове до минимум особено в момента - промърморва Килорн и оглежда отново предпазните си колани.

От този ъгъл виждам по-добре насиненото му лице. Едно посинено око от полковника, една започваща да придобива пурпурен оттенък буза от мен.

-    Съжалявам за това - казвам, извинявайки се както за думите си, така и за нараняването.

-    И по-лоши си ми причинявала - Килорн се засмива. Вярно си е.

Рязкото, стържещо съскане на статично електричество от радиото разтърсва спокойния миг. Обръщам се и виждам Кал да се надвесва напред с една ръка върху руля, другата -стиснала микрофона на радиостанцията.

-    Контролна кула на форт Пейтриът, тук БР едно осем тире седем две. Източник Делфи, дестинация форт Ленкасър.

Спокойният му, равен тон отеква надолу из джета. Нищо в гласа му не звучи необичайно или дори леко интересно. Да се надяваме, че форт Пейтриът ще сметне същото. Той повтаря идентификационния сигнал още два пъти, като дори звучи отегчен, когато приключва. Но тялото му е кълбо от нерви и той дъвче разтревожено устната си в очакване на отговор.

Секундите сякаш се разтягат в часове, докато слушаме, без да чуваме нищо освен съскането в другия край на радиовръзката. До мен Килорн затяга коланите си, готви се за най-лошото. Аз мълчаливо правя същото.

Когато радиото изпрагцява и съобщава за отговор, ръцете ми се вкопчват в ръба на седалката ми. Може и да имам вяра в пилотските способности на Кал, но това не значи, че искам да ги видя, подложени на проверка в избягването на атакуваща ескадрила.

-    Прието, БР едно осем тире седем две - отвръща строг, авторитетен глас. - Следващото обаждане ще бъде до контролната кула в Канкорда. Прието?

Кал издишва бавно, неспособен да попречи на широка усмивка да се разпростре по лицето му.

-    Прието, контролна кула „Пейтриът“.