Стъкленият меч

За да попреча на мислите си да извикат сълзи в очите ми, отварям книгата с имената. Направеното от Джулиан проучване на артефактите, осеяно с имената и местонахожденията на всички новокръвни в Норта, ме успокоява. Ако мога да ги вербувам, да ги обуча и да покажа на полковника, че не сме Сребърни, че не трябва да се боят от нас, тогава може и да имаме шанс да променим света.

А Мейвън няма да има шанса да убие никого другиш в мое име. На съвестта ми няма да тежат повече надгробни камъни.

Кал се навежда до мен, но очите му не гледат страниците. Вместо това наблюдава ръцете ми, пръстите ми, докато прелитат през списъка. Коляното му се докосва леко до моето, горещо дори през парцаливите му панталони. И макар да не казва нищо, разбирам какво има предвид. Подобно на мен знае, че винаги има нещо повече от това, което се вижда; повече, отколкото дори можем да си представим.

Бъди нащрек, казва докосването му.

Отвръщам с побутване: Знам.

-    Корунт - изричам на глас, рязко спирам да движа пръста си. - Колко близо е Корунт до пистата Девет-Пет?

Фарли не си прави труда да потърси селото на картата. Не й се налага.

-    Достатъчно близо.

-    Какво има в Корунт, Мер? - пита Килорн, промъкнал се боязливо до рамото ми. Внимава да стои далече от Кал, изпречва ме между двамата като стена.

Усещам как думите ми тежат. Действията ми могат да освободят този човек. Или да го обрекат на гибел.

-    Името му е Никс Марстън.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Този „Блекрън“ е бил личният джет на полковника: използвал го е да прескача между Норта и Езерните земи възможно най-бързо. За нас това е повече от транспортно средство. Това е съкровищница, все още натоварена с оръжия, медицински материали, дори дажби с храна от последния си полет. Фарли и Кил ори сортират припасите на купчини, отделят оръжията от бинтовете, докато Шейд сменя превръзките на рамото си. Кракът му се протяга странно, неспособен да се сгъне в шината, но той не показва никакви признаци на болка. Макар да е по-дребен, винаги е бил най-жилавият в семейството - отстъпва единствено на татко, който стиска кокалчетата си до побеляване по време на постоянната си мъчителна болка.

Внезапно усещам дъха си накъсан: пари стените на гърлото ми, пронизва дробовете ми. Татко, мама, Гиза, момчетата. Във вихъра на бягството си съм забравила напълно за тях. Точно както преди, когато най-напред се превърнах в Марийна, когато крал Тиберий и кралица Елара ми взеха дрипите и ми дадоха коприна. Трябваха ми часове, за да си спомня родителите си у дома, чакащи дъщерята, която нямаше да се върне. А сега ги оставих отново да чакат. Може и да са в опасност заради това, което направих, изложени на гнева на полковника. Отпускам глава в ръцете си, ругая. Как можах да ги забравя? Та аз току-що си ги върнах. Как можах да ги оставя така?

- Мер? - промърморва Кал под нос, опитва се да не привлича вниманието към мен. Не е нужно другите да ме виждат как се свивам на кълбо, докато се самонаказвам с всеки лек дъх. Ти си егоистка, Мер Бароу. Себично, глупаво малко момиче.

Ниското бучене на двигатели, някога бавна, спокойна утеха, се превръща в притискаща тежест. Блъска ме като вълните на брега в Тък - безкрайни, поглъщащи, давещи. За момент ми се иска да го оставя да ме погълне. Тогава няма да чувствам нищо освен мълнията. Нито болка, нито спомен, само мощ.

Една ръка, положена на тила ми, отнема малко от напрежението, тласка в кожата ми топлина, която пресреща студа. Палецът описва бавни, равномерни кръгове, открива точка на натиск, за чието съществуване не съм подозирала. Това помага малко.

- Трябва да се успокоиш - продължава Кал: този път гласът му е много по-близо. Хвърлям поглед с крайчеца на окото си и го виждам облегнат до мен, устните му почти докосват ухото ми. - Джетовете са малко чувствителни към гръмотевични бури.

- Ясно - толкова е трудно да изрека думата. - Добре.

Ръката му не помръдва, не се отделя от мен.

- Вдишване през носа, издишване през устата - наставлява ме, гласът му е нисък и успокояващ, сякаш говори на уплашено животно. Предполагам, че не греши напълно.

Чувствам се като дете, но въпреки това приемам съвета. С всеки дъх пускам на воля още една мисъл, всяка една - по-сурова от предишната. Ти ги забрави. Вдишване. Уби хора. Издишване. Остави други да умрат. Вдишване. Сама си. Издишване.

Последното не е вярно. Кал е доказателство за това, както и Килорн, Шейд и Фарли. Но не мога да се освободя от чувството, че макар да са с мен, няма никого до мен. Дори с армия зад гърба си пак съм сама.

Може би новокръвните ще променят това. Във всеки случай трябва да разбера.