Читаем Стъкленият меч полностью

Стискайки зъби, за да удържи напиращия рязък отговор, Кал предпазливо поема картата и оглежда квадрата от линии и цветове. След миг се изсмива неприкрито.

-    Какво има? - питам, докато издърпвам картата от ръката му. За разлика от огромните, неразгадаеми древни драсканици в старата класна стая на Джулиан на тази карта се виждат познати имена и места. Градът Харбьр Бей заема голяма част от юга, граничи с брега на океана, а форт Пейтриът заема един полуостров, вдаващ се във водата. Плътна кафява ивица около града, твърде еднообразна, за да е създадена от природата, може да представлява само друг участък от бариерни дървета. Както и в Арчън създадените от зелените пазители странни гори предпазват Харбьр Бей от замърсяване. В този случай вероятно от Ню Таун: отбелязаният район обгръща бариерните дървета като колан и образува стена около покрайнините на Харбьр Бей.

Още едно гето, осъзнавам. Подобно на Сивия град, където Червени живеят и умират под небе, пълно с дим, принудени да произвеждат транспортьори, електрически крушки, въздушни джетове, абсолютно всичко, което самите Сребърни не могат да проумеят. На технитата не им е позволено да напускат така наречените си градове дори за да постъпят в армията.Уменията им са твърде ценни, за да бъдат погубени от война или от собствената им воля. Споменът за Сивия град ме жегва, но знанието, че той не е единственото отвратително нещо от този род, е още по-болезнено. Колко хора живеят в границите на онова гето? Или на това? Колко като мен, като стана въпрос?

Усещам вкус на жлъчка, която се надига в гърлото ми, но преглъщам с усилие, заставям се да извърна поглед. Претърсвам земите наоколо, главно заводски градчета, тук-там по някой малък град и гъста гора, осеяна с няколко занемарени руини. Изглежда обаче, че Писта Девет-Пет не е нанесена никъде на картата. Вероятно тайна както всичко, свързано с Алената гвардия.

Кал забелязва объркването ми и си позволява едно последно подсмихване.

-    Приятелката ти иска да приземя „Блекрън“ върху проклета руина - казва накрая и почуква леко с пръст по картата.

Пръстът му се спира върху пунктирана линия, бележеща един от древните, големи пътища. Видях един веднъж, когато с Шейд се изгубихме в гората недалеч от Подпорите. Беше напукан от леда на хиляда зими и избелен от вековно слънце, с вид повече на назъбени едри камъни, отколкото на стар главен път. Няколко дървета бяха прорасли право през него, пробили си път нагоре през асфалта. При мисълта да приземим въздушен джет върху такова нещо, ми се обръща стомахът.

-    Невъзможно е - изпелтечвам, представям си всички начини, по които бихме могли да се разбием и да загинем в опита си да кацнем върху стария път.

Кал се съгласява с кимване и бързо взима картата от ръцете ми. Разгъва я широко, пръстите му танцуват по различните градове и реки, докато търси.

-    С Мер не е нужно да стигаме тук, долу. Можем да действаме, без да бързаме, да презареждаме акумулаторите, когато е необходимо, и да летим колкото дълго искаме, колкото надалеч искаме. - После със свиване на рамене: - Или докато акумулаторите вече не могат да се зареждат.

Пронизва ме нов мълниеносен пристъп на паника:

-    И след колко време може да стане това?

Той отвръща с крива усмивка:

-    „Блекрън“ започнаха да се използват преди две години. В най-лошия случай акумулаторът на този може да издържи още две години.

-    Недей да ме плашиш така - промърморвам.

Две години, помислям си. Бихме могли да обиколим света за това време. Да видим Прерията, Тираксис, Монтфорт, Сирон, земи, които са само имена върху карта. Бихме могли да ги видим всичките.

Но това е мечта. Имам собствена мисия, новокръвни за защитаване и кралски сметки за уреждане.

-    В такъв случай откъде започваме? - пита Фарли.

-    Ще оставим списъка да реши. Във вас е, нали? - полагам всички усилия да не звуча изплашено. Ако книгата на Джулиан с имената е оставена в Тък, тогава целият този малък излет ще свърши още преди да е започнал. Защото няма да помръдна и на сантиметър повече без нея.

Вместо това Килорн измъква познатата тетрадка от ризата си. Мята я към мен и аз я улавям сръчно. Усещам я топла в ръцете си, все още запазила топлината му.

-    Задигнах я от полковника - казва той, положил всички усилия да звучи небрежно. Но в тона му се просмуква гордост, макар и едва доловима.

-    От жилището му? - чудя се, спомнила си спартански обзаведения бункер под океана.

Но Килорн поклаща глава:

-    Не е толкова глупав. Държеше я заключена в арсенала на казармите с ключа на верижката си.

-И ти...

С доволна усмивка той дръпва яката си и разкрива златната верижка на врата си.

-    Може и да не съм толкова добър джебчия като теб, но...

Фарли кима в знак на съгласие:

-    Планирахме да го откраднем в крайна сметка, но когато ви заключиха, трябваше да импровизираме. И то бързо.

Перейти на страницу:

Похожие книги