Стъкленият меч

Той разбира и се задейства бързо, посяга под контролното табло към нещо отдолу. Металът се откъсва със силно пронизително скърцане, когато той изтръгва обвивката на таблото. Разкрива бъркотия от жици, пресичащи се в усукани снопове, и те ми заприличват на вени под кожа. Аз само трябва да ги накарам да се задействат. Без да мисля, пъхам ръка дълбоко в жиците, оставям искрите ми да излетят с пулсиране. Те търсят сами, избират място, където да отидат. Когато пръстите ми намират една особено дебела жица - кръгъл, гладък шнур, който пасва идеално на ръката ми, не успявам да се сдържа и се усмихвам. Клепачите ми се спускат и очите ми се затварят, позволяват ми да се концентрирам. Натискам по-силно, оставям силата си да се влее в енергийната мрежа. Тя поема през джета, разделя се и се разклонява по различни пътища, но аз заставям искрите си да продължат да се движат. Когато уцелват двигателя и огромните акумулатори, хватката ми се затяга, ноктите ми се впиват в кожата. Хайде. Мога да почувствам как се вливам в акумулаторите, как ги заливам, докато докосвам собствената им складирана енергия. Навеждам глава, облягам я на таблото, оставям хладния метал да успокои пламналата ми поруменяла кожа. С един последен тласък бентът във вътрешността на джета се срутва, избухва през стените и жиците. Не виждам как двигателят на джета „Блекрън“ оживява, но го усещам навсякъде наоколо.

-    Добра работа - казва Кал и си дава една секунда да стисне рамото ми. Както се разбрахме обаче, докосването не трае дълго. Никакво разсейване, най-малко пък сега. Отварям очи и виждам как ръцете му танцуват по копчетата на контролното табло, въртят превключватели и нагласят копчета привидно напосоки.

Когато се облягам назад, друга ръка ме хваща за рамото. Килорн отпуска ръка, но докосването му е странно внимателно и нежно. Дори не гледа мен, а джета, изражението му е нещо средно между благоговение и страх. Със зяпнала уста и широко отворени очи има почти детински вид. Самата аз се чувствам малка, седнала в търбуха на джета, докато се каня да направя нещо, за което не сме и сънували, че е възможно. Чиракът на рибаря и Мълниеносното момиче, готвещи се да полетят.

-    Тя да не очаква да разбия с това нещо някоя стена? - промърморва Кал под нос -усмивката му отдавна е изчезнала. Поглежда през рамо, очите му търсят не мен, а брат ми. -Шейд?

Брат ми има вид, сякаш всеки момент ще припадне, и неохотно поклаща глава:

-    Не мога да прехвърлям със скок толкова големи, толкова... сложни неща. Дори и в добър ден - мъчително му е да каже такова нещо, макар да няма каквато и да е причина да се срамува. Но Шейд е от семейство Бароу, а ние не обичаме да признаваме слабост. - Мога да взема Фарли обаче - продължава; ръцете му посягат към токите на коланите.

Килорн познава брат ми така добре, както аз, и го бута обратно на мястото му.

-    Не си от полза мъртъв, Бароу - казва той, насилил се да се усмихне криво. - Аз ще отворя онази врата.

-    Не си прави труда - процеждам, а очите ми са приковани пред пилотската кабина. Тласвам силата си навън и със силен скърцащ стон вратата на хангара започва да се отваря, издига се от пода в едно гладко, равномерно движение. Механикът изглежда озадачен, наблюдава как механизмът, контролиращ вратата, се вдига със стържещ звук, докато Фарли се втурва като мълния. Със спринт тя се изгубва от поглед, надбягва се с вдигащата се врата.

Следва я пламтящ залез, прорязан със стрелкащи се, дълги сенки. Две дузини войници стоят, очертани като силуети, препречили пролуката. Не само езерняци, но и гвардейците на самата Фарли, отличаващи се по червените си шарфове и шалове. Всеки държи пушка, насочена към джета „Блекрън“, но се поколебават, изпитват неохота да стрелят. За мое облекчение не разпознавам сред тях Брий или Трами.

Един от езерняците пристъпва напред - капитан или лейтенант, ако се съди по белите ивици на униформата му. Крещи нещо, изпънал едната си ръка, устните му оформят думата спрете. Но не го чуваме над усилващия се рев на двигателите.

-    Тръгвайте! - изкрегцява Фарли, появявайки се в задната част на самолета. Хвърля се в най-близката седалка и пристяга колана си с треперещи ръце.

Кал няма нужда да му повтарят. Ръцете му се движат с мълниеносна бързина, въртят и натискат копчета, сякаш това му е втора природа. Но го чувам да мърмори под нос като молитва, напомня си какво да прави. Джетът „Блекрън“ залита напред с въртящи се колела, докато задната рампа се вдига и запечатва вътрешността на самолета с удовлетворяващо пневматично съскане. Вече няма връщане назад.

-    Добре, да задвижим това нещо - казва Кал, обляга се назад в пилотското си кресло почти развълнувано. Изведнъж без предупреждение хваща един лост на контролното табло, бутва го напред и джетът се подчинява.