Стъкленият меч

Еласът отеква странно в хангара и отскача от стените. Мъжът, който се появява под крилото на Летящия дракон, няма вид на войник: носи сив работен комбинезон вместо униформа на езерняк. Ръцете му са почернели от машинно масло, по вида им се разбира, че е механик. Той хвърля поглед между нас, оглежда бузите на Килорн, които започват да отичат, и бастуна на Шейд.

- Аз... аз ще трябва да ви докладвам пред началниците ви.

- Я се разкарай - излайва Фарли: изглежда като капитан до мозъка на костите. Ефедвид белега й и напрегнатата й челюст изненадана съм, че механикът не припада на място. -Действаме по изрични заповеди от полковника - тя прави бърз жест, с който насочва Кал съм черния джет. - Сега отворете вратата на този хангар.

Механикът продължава да пелтечи, докато Кал ни повежда към задната част на джета. Докато минаваме под крилото, той вдига ръка и я прокарва по хладния метал.

-    „Блекрън“ - обяснява тихо. - Голям и бърз.

-    И откраднат - добавям.

Той кимва стоически, стигнал до същото заключение като мен.

-    От летището в Делфи.

Тренировъчно упражнение, беше казала кралица Елара на един официален обяд преди много време. Отхвърли слуха за откраднати джетове с едно махване на салатената си вилица, унижавайки покойната полковник Макантос пред дамите от свитата си. Тогава си помислих, че лъже, за да прикрие още действия на Гвардията, но освен това ми се струваше невъзможно - кой би могъл да открадне джет, а какво остава пък за два? Очевидно Алената гвардия е можела - и го е направила.

Задната част на джета „Блекрън“, под опашката, зее разтворена като уста, образувала рампа за товарене и сваляне на товари. А именно на нас. Шейд тръгва пръв, подпира се тежко на бастуна си с лице, влажно и бледо от изтощение. Мношбройните скокове са си казали думата. Килорн го следва, влачи ме със себе си, а Кал е точно зад нас. Все още долавям ехото от гласа на Фарли, когато се покатерваме вътре и се придвижваме през полумрака.

Покрай двете извити стени има редове със седалки с тежки, плътни ремъци, висящи от всяка. Достатъчно за превозване на най-малко две дузини хора. Питам се докъде ли е летял този джет за последно и кои са били хората на борда му. Дали са оживели, дали са загинали? И дали ще споделим участта им?

-    Мер, трябваш ми тук, горе - казва Кал, и се провира покрай мен до предния край на джета. Свлича се тежко в пилотското място, озовава се лице в лице с неразгадаемо табло с копчета, лостове и уреди. Всички циферблати и измервателни уреди са завъртени на нула и джетът жужи само от биенето на сърцата ни. През дебелото стъкло на пилотската кабина виждам вратата на хангара - все още затворена, и Фарли, която продължава да спори с механика.

С въздишка сядам на мястото до Кал и започвам да се пристягам с коланите.

-    Какво мога да направя? - Закопчалките щракат и се затварят, докато затягам всяка една поотделно. Ако ще летим, не искам да се подмятам насам-натам из вътрешността на джета.

-    Това нещо има батерии, но им трябва захранване, а не мисля, че механикът ще ни го даде - казва той с леко проблясване в погледа. - Постарай се.

-    Ясно - в мен нахлува решителност, силна като искрите ми. Същото е като да включиш лампа или камера, казвам си. Само че малко по-голяма и по-сложна - и по-важна. За кратко се питам дали е възможно, дали съм достатъчно силна да задвижа масивния „Блекрън“. Но споменът за мълнията, пурпурна и бяла и мощна, избухваща от небето, за да порази Купата на костите, ми казва, че съм. Ако мога да започна буря, то със сигурност мога да съживя този джет.

С протегнати ръце слагам длани върху' таблото. Не знам какво се опитвам да почувствам, знам единствено, че не усещам нищо. Пръстите ми танцуват по метала, търсят нещо, каквото и да е, за което да се захванат; нещо, което може да успея да използвам. Искрите ми се надигат към кожата ми, готови да бъдат призовани.

-    Кал - промърморвам през стиснати зъби: не ми се иска да оставя вика да се откъсне от

устните ми.