Стъкленият меч

Едно мускулче на бузата му се присвива: единственият признак за нерешителността му. Не успява да отговори, преди вече познатото маршируване на ботуши да го прекъсне. Кал изпъшква полугласно, подразнен от завръщането на полковника. Когато понечва да се надигне, ръката ми се изстрелва и го бута обратно на мястото му.

-    Не му ставай на крака - промърморвам, облегната назад в собствения си стол.

Кал се подчинява и се отпуска с ръце, скръстени върху широките му гърди. Сега, вместо да удря по прозореца и да мята маси по стените, той има стоически, спокоен вид като канара от плът, която дебне да размаже онзи, който се приближи твърде много. Само да можеше. Ако не беше Безмълвният камък, той щеше да е бушуващ огнен ад, по-изгарящ и по-ярък от слънцето. А аз щях да съм буря. Вместо това силите ни са сведени само до костите, до двама тийнейджъри, роптаещи в клетка.

Полагам всички усилия да не помръдвам, когато полковникът се появява на прозореца. Не искам да му доставям удовлетворението от гнева си, но когато до рамото му се появява Килорн със студено и сурово изражение, тялото ми подскача рязко. Сега е ред на Кал да ме възпре: ръката му притиска леко бедрото ми, за да ме задържи на мястото ми.

Полковникът се взира за миг, сякаш запаметява гледката на пленените принц и

Мълниеносно момиче. Завладява ме порив да се изплюя върху изцапаното с кръв стъкло, но се въздържам. После той се извръща от нас, сочейки с дълги, закривени пръсти. Те потрепват веднъж, два пъти, правят знак на някого да пристъпи напред. Или да бъде изведен напред.

Тя се бори като лъв и принуждава телохранителите на полковника да я повдигнат от земята. Юмрукът на Фарли улучва един от тях в челюстта, той се просва и изпуска ръката й. Тя блъсва другия в стената на прохода, смачква врата му между лакътя си и прозореца на друга килия. Ударите й са свирепи, целящи да нанесат възможно най-шляма вреда, и виждам как по похитителите й вече разцъфват пурпурни синини. Но телохранителите внимават да не я наранят, полагат всички усилия просто да я обуздаят.

Заповеди на полковника, предполагам. Готов е да хвърли дъщеря си в килия, но не и да й остави синини.

За мое слисване Килорн не бездейства. Когато телохранителите я притискат към една стена, всеки - притиснал по едно рамо и един крак, полковникът прави знак на рибаря. С треперещи ръце той измъква матово сива кутия. Вътре проблясват спринцовки.

Не чувам гласа й през стъклото, но е лесно да чета по устните й. Не. Недейте.

-    Килорн, спри! - Изведнъж прозорецът става студен и гладък под ръката ми. Удрям по него, опитвам се да привлека вниманието му. - Килорн!

Но вместо да слуша, той изправя рамене, обръща се с гръб, така че не виждам лицето му. Полковникът прави обратното, взира се в мен вместо в спринцовката, потъваща във врата на дъщеря му. В здравото му око потрепва нещо странно - разкаяние може би? Не, това не е човек, който храни съмнения. Той ще направи каквото трябва, на когото трябва.

Килорн се отдръпва, след като е извършил деянието, празната спринцовка е остра в ръката му. Чака, гледа как Фарли се мята да се отскубне от похитителите си. Но движенията й се забавят, а клепачите й увисват, когато опиатите започват да действат. Накрая се свлича върху пазачите езерняци в безсъзнание и те я завличат в килията срещу моята. Оставят я на пода, преди да заключат вратата, затварят Фарли точно като Кал, точно като мен.

Когато нейната врата се затръшва, моята се отваря с щракване.

-    Обзавеждането ли сменяте? - пита полковникът с презрително сумтене и оглежда вдлъбнатата маса, докато влиза. Килорн го следва, прибира кутията със спринцовки обратно в палтото си предупредително. За теб, ако нарушиш правилата. Избягва погледа ми, суети се с кутията, докато вратата се заключва зад тях, оставяйки двамата пазачи да охраняват коридора от другата страна.

Кал гледа кръвнишки от мястото си, изражението му е убийствено. Не се съмнявам, че мисли за всички начини, по които би могъл да убие полковника и които ще са най-болезнени. Полковникът също знае това и измъква къс, но смъртоносен пистолет от кобура си. Оръжието виси отпуснато в ръката му като навита на кълбо змия, дебнеща да нападне.

-    Моля, седнете, госпожице Бароу - казва той, посочвайки с пистолета.

Да се подчиня на заповедта му, ми се струва все едно да се предам, но нямам друг избор. Сядам на мястото си, оставям Килорн и полковника да стоят над нас. Ако не са пистолетът и пазачите в коридора, които наблюдават внимателно, може и да имаме шанс. Полковникът е висок, но по-стар и ръцете на Кал лесно ще се сключат около гърлото му. Би трябвало самата аз да нападна Килорн, като разчитам на знанието си за все още зарастващите му рани, за да поваля предателя. Но щом ги надвием, вратата все така ще е заключена, пазачите - все още

наблюдаващи. Схватката ни няма да постигне абсолютно нищо.

Полковникът се ухилва самодоволно, сякаш чете мислите ми.

-    По-добре си остани на стола.