Стъкленият меч

-    Това... това не може да бъде. Видях с очите си бойните позиции; няма как да се мине през тях - поглежда ръцете си, разсеяно чертаейки карта във въздуха. На мен ми се струва безсмислено, но той я познава отблизо. - По двата бряга на езерата има блокади; за Задушливите земи не може изобщо да става и дума. Да придвижваш стоки и запаси, е едно, но не и хора, не и в такъв голям мащаб. Ще трябва да имат криле, за да преминат от другата страна.

Дъхът ми нахлува навътре така бързо, както осъзнаването. Бетонният двор, огромният хангар в края на базата, широкият път, който не водеше наникъде.

Не път.

Писта.

-    Мисля, че имат.

За моя изненада широка, искрена усмивка разцъфва върху лицето на Кал. Той се обръща към прозореца, надзърта навън към празния коридор.

-    От обноските им може още много да се желае, но Алената гвардия ще създаде на брат ми много главоболия.

И тогава аз също започвам да се усмихвам. Ако полковникът се отнася по този начин с така наречените си съюзници, много бих искала да видя какво причинява на враговете си.

Времето за вечеря идва и отминава, белязано само от посивял стар езерняк, който донася табла с храна. Той прави знак на двама ни да се дръпнем назад и да се обърнем с лице към далечната стена, за да може да плъзне подноса през един процеп във вратата. Никой от нас не реагира: упорито оставаме на мястото си до прозореца. След дълго стоическо чакане той се отдалечава с резки гневни крачки и изяжда ухилено вечерята ни. Това не ме смущава ни най-малко. Израснах, гладувайки. Мога да издържа няколко часа без ядене. Кал, от друга страна, пребледнява, когато храната се отдалечава бавно; очите му проследяват блюдото със сива риба.

-    Ако си искал да ядеш, трябваше да ми кажеш - промърморвам и сядам отново на мястото си. - Няма полза от теб, ако умираш от глад.

-    Така се предполага да мислят - отвръща той с леко пламъче, проблясващо в погледа му. -Предполагам, че ще припадна след закуска утре, и ще видя колко добре ще се отрази на техните лекари един юмручен удар.

В най-добрия случай планът е несигурен и аз сбърчвам отвратено нос.

-    Имаш ли по-добра идея?

-    Не - казвам нацупено.

-    И аз така си помислих.

-Хм.

Безмълвният камък има странно въздействие върху двама ни. Като ни отнема това, на което разчитаме най-много - способностите ни, килията ни принуждава да се превърнем в някого другиш. За Кал това означава да е по-находчив, по-пресметлив. Не може да се осланя на създаването на адски огньове, така че вместо това се обръща към ума си. Макар че, ако се съди по идеята за припадането, не е от най-умните и находчивите.

Промяната в мен не е толкова очевидна. В края на краищата аз съм живяла седемнайсет години в мълчание, без да знам каква мощ се спотайва в мен. Сега си спомням отново онова момиче, безсърдечното, себично момиче, което беше готово да стори всичко, за да спаси собствената си кожа. Ако езернякът се върне с нов поднос, по-добре да е готов да почувства ръцете ми около гърлото си, и ако успеем да се измъкнем от тази килия, мълнията ми в костите си.

-    Джулиан е жив - не знам откъде идват думите, но внезапно те увисват във въздуха, крехки като снежинки.

Кал рязко вдига глава с внезапно блеснали очи. Вероятността вуйчо му все още да диша, го

ободрява почти толкова, колкото свободата.

-    Кой ти каза?

-    Полковникът

Сега е ред на Кал да промърмори едно: „Хм“.

-    Мисля, че му вярвам - това ми спечелва презрителен поглед, но аз упорствам: -Полковникът мисли, че Джулиан е бил част от капана на Мейвън, поредният Сребърен, който да ме предаде. Затова не вярва в списъка.

Кал кимва с отнесен поглед.

-    Онези като теб.

-    Фарли ги нарича - нарича нас - новокръвни.

-    Е - въздъхва той, - ще ги наричат единствено „мъртви“, ако не се измъкнеш скоро оттук. Мейвън ще ги излови всичките.

Грубо, но вярно.

-    За отмъщение ли?

За моя изненада Кал поклаща глава:

-    Той е нов крал, наследил убит баща. Не е най-подходящата отправна точка, от която да започне царуването си. Висшите династии, особено Самос и Айрал, с готовност ще се възползват от всеки шанс да го отслабят. А откриването на новокръвните, след като публично те разобличи, със сигурност ще постигне това.

Макар че Кал е отгледан да бъде войник, обучаван в казармите на истинска война, той е роден също и да бъде крал. Може и да не е толкова лукав и хитър като Мейвън, но разбира от държавни дела по-добре от повечето хора.

-    Следователно всеки, когото спасим, ще го нарани не само на бойното поле, но и на трона.

Той се подсмихва криво и обляга глава на стената:

-    Доста често си служиш с това „ние“.

-    Това смущава ли те? - питам, опипвайки почвата. Ако успея да привлека Кал да издирва новокръвните заедно с мен, всъщност може и да имаме шанс да изпреварим Мейвън.