Стоик

Одобрението на доктора окуражи Беренис. Тя веднага се разпореди как да се грижат за дома й в Ню Йорк по време на отсъствието й и замина за Лондон.

ГЛАВА LXXIV

Смъртта на Франк Алджърнън Каупъруд предизвика много догадки, свързани най-вече със състоянието му — колко е голямо, кой ще го наследи, по колко ще получи всеки от наследниците. Преди да бъде отворено завещанието, се пусна мълвата, че Ейлийн ще получи минимална сума, а по-голямата част от имуществото е оставено на двете деца на Каупъруд. Говореше се също, че той щедро е възнаградил лондонските си фаворити.

Не мина и седмица след смъртта на Каупъруд и Ейлийн се отказа от услугите на неговия адвокат и нае някой си Чарлс Дей да защитава интересите й.

В завещанието си, дадено пет седмици след смъртта му за легализиране във Върховния съд на окръг Кук, Каупъруд оставяше различни дарения — по две хиляди долара за всеки от слугите, петдесет хиляди на Албърт Джеймисън и сто хиляди за обсерваторията на името на Франк А. Каупъруд, която той бе построил за Чикагския университет преди десет години. В списъка имаше десет лица и институции, сред които и двете му деца. Общата сума, оставена в дар на хора и учреждения, възлизаше на около половин милион долара.

Ейлийн бе обезпечена с дохода от останалото имущество. След смъртта й художествената галерия — колекцията от картини и скулптури на стойност около три милиона, трябваше да премине в собственост на град Ню Йорк, за да радва и възпитава висок вкус у хората. Около седемстотин и петдесет хиляди долара бяха оставени на разположение на изпълнителите на завещанието за поддържане на галерията. Освен това Каупъруд нареждаше да бъде купен парцел в Бронкс и там да бъде построена болница на стойност не повече от осемстотин хиляди долара. Останалата недвижима собственост — с част от дохода от нея трябваше да се издържа болницата — се предаваше в ръцете на изпълнителите на завещанието: Ейлийн, доктор Джеймс и Албърт Джеймисън. Болницата трябваше да носи неговото име — „Франк А. Каупъруд“ — и да приема пациенти независимо от тяхната раса, цвят на кожата или вероизповедание. Ако нямаха средства да си платят, щяха да ги лекуват безплатно.

Сега, след като Каупъруд вече го нямаше, Ейлийн започна свято да зачита волята му, като съсредоточи цялото си внимание върху болницата. Дори даде интервюта във вестниците, като очерта своите планове, които включваха и приют за оздравяващите, където да не се чувствува типичната болнична атмосфера. Едно от интервютата си тя завърши с думите: „Ще хвърля всичките си сили, за да изпълня желанията на моя съпруг. Тази болница се превърна в смисъл на живота ми.“

Но Каупъруд бе направил една сериозна грешка — не бе отчел начина, по който функционират всички американски съдилища, начина, по който те раздават правосъдие или го нарушават, протакането, на което бяха способни американските юристи.

Първият удар по състоянието му бе решението на Върховния съд на САЩ да ликвидира неговата Чикагска обединена транспортна компания. Тя гарантираше четирите и половина милиона долара, които той бе вложил в акции на Единната транспортна компания. Сега щяха да минат години в съдебни разпри, за да се установи не само стойността им, но и кой ги притежава. На Ейлийн това й дойде твърде много, тя се отказа да бъде изпълнителка на завещанието и възложи всичко на Джеймисън. Минаха още близо две години, но въпросът не се реши. Тогава започна паниката от 1907 година и Джеймисън, без да извести нито съда, нито Ейлийн, нито нейния адвокат, предаде спорните акции на комисията по реорганизация на компанията.

— Няма смисъл да ги разпродаваме, защото сега те не струват нищо — обясни Джеймисън. — А комисията по реорганизацията се надява да създаде план за спасяването на Единната транспортна компания.

След това комисията по реорганизацията заложи акциите в Среднозападното кредитно дружество — банката, която искаше да обедини всички чикагски железопътни линии в една голяма компания. Хората започнаха да се питат: „Какво ли е спечелил Джеймисън от всичко това?“

И докато чикагският съд не бързаше да легализира завещанието на Каупъруд, в Ню Йорк също не се правеше нищо по този въпрос. Дружеството за застраховка „Живот“ държеше ипотека върху онези двеста двадесет и пет хиляди долара, платени за пристройката към картинната галерия на палата на Пето Авеню; към тази сума се прибавяха седемнадесет хиляди за неиздължени лихви. Дружеството даде наследниците под съд. Без да уведомяват Ейлийн и нейните адвокати, сътрудниците му се споразумяха с Джеймисън и Франк Каупъруд-младши и продадоха на търг пристройката заедно с окачените в нея картини. Получените пари едва стигнаха, за да се удовлетворят исканията на дружеството и да се платят данъците и сметките за вода на нюйоркската община, които възлизаха на тридесет хиляди долара. Тогава Ейлийн и адвокатите й се обърнаха към съда с молба Джеймисън да бъде отстранен като изпълнител на завещанието.

Ейлийн заяви пред съдията Севъринг: