Стоик

Но докато се връщаше, нещо в тази зала привлече вниманието й. Ейлийн замръзна, като видя в средата на стаята голям продълговат сандък, драпиран в черно. Обля я хладна пот, тя не можеше да мръдне от мястото си. Сетне се обърна, сякаш за да побегне, но се спря и отново застана на вратата, поразена, с широко отворени очи. Ковчег! Господи! Каупъруд!. Съпругът й! Студен, мъртъв труп! Дошъл е при нея, макар тя да отказа да го посети, когато беше жив!

Разтреперана, разкаяна, Ейлийн пристъпи напред и се взря в студеното му, усмирено от смъртта тяло. Високото чело! Благородната красива глава! Гладките кестеняви коси, все още не започнали да побеляват! Тези внушителни черти, които й бяха така близки! Целият този облик, излъчващ сила, мисъл, гениалност, които светът така охотно му признаваше от самото начало! А тя бе отказала да отиде при него! Ейлийн стоеше като вкаменена, обзета от съжаления — за неговите грешки и за своите собствени. И за тези безкрайни, почти нечовешки бури, които се бяха развихряли помежду им. И все пак сега той бе пак тук, у дома. У дома!

Изведнъж я обзе силен гняв — интересно, странно как така той се е оказал тук въпреки волята й? Кой го е внесъл и как? По кое време? Нали снощи тя бе наредила на слугите да заключат всички врати? А ето го сега тук! Явно не нейните, а неговите приятели и слуги се бяха сговорили, за да му направят тази услуга. И очевидно сега чакаха тя да отстъпи и Каупъруд да бъде погребан с всички почести, конто се полагат на такава видна личност. С други думи, той пак щеше да победи. Щеше да излезе, че тя пак е отстъпила и се е примирила с постъпките му, при конто той винаги се е ръководел само от собствените си желания. Но не, тя нямаше да им се даде. Никога! Да я обиждат и побеждават до самия край! И все пак, въпреки непокорството, което си обеща да прояви, Ейлийн го погледна как лежи пред нея и в същия миг чу стъпки зад гърба си. Обърна се и видя Кар, иконома, който й подаде някакво писмо с думите:

— Госпожо, за вас е. Току-що го донесоха.

И макар Ейлийн да махна с ръка, за да го отпрати, щом икономът се обърна, тя възкликна:

— Дай ми го!

Скъса плика и прочете:

„Ейлийн, аз умирам. Когато това писмо стигне до теб, мен вече няма да ме има, Зная, че съм виновен. Знам в какво ме обвиняваш, знам всичките си грехове. За всичко виня само себе си. Но не мога да забравя онази Ейлийн, която ми помогна в тежките дий в затвора във Филаделфия. Няма смисъл сега да ти казвам, че съжалявам — на никого от нас няма да ни стане по-леко. Но въпреки всичко ми се струва, че в дълбините на своето сърце ти все пак ще ми простиш, когато вече ме няма. За мен е утешение да знам, че си осигурена. Както знаеш, уредил съм всичко. А сега прощавай, Ейлийн! Твоят Франк няма вече да ти причинява болка, никога вече!“

Краят на писмото тласна Ейлийн към ковчега. Тя взе ръцете на Каупъруд и ги целуна. Сетне се взря в него, обърна се и си тръгна.

Няколко часа по-късно Кар трябваше да се посъветва с нея за погребението, тъй като мнозина бяха изявили желание да присъстват и се бяха обадили на Джеймисън и на други близки на Каупъруд. И тъй като техният брой бе голям, Кар се принуди да направи дълъг списък и да го представи на Ейлийн. След като го прегледа, тя заяви:

— О, нека дойдат! Какво лошо има? Мистър Джеймисън и синът и дъщерята на мистър Каупъруд да уредят погребението така, както искат. Аз ще си остана в стаята, защото не ми е добре и не мога да им помогна.

— Мисис Каупъруд, нима няма да повикаме свещеник, за да произнесе надгробното слово? — попита Кар. Това предложение бе направено от доктор Джеймс, но икономът веднага го прие, защото бе религиозен.

— О, да, покани някого. Няма да навреди — каза Ейлийн и си спомни колко дълбоко вярващи бяха нейните родители. — Но нека на панихидата няма много хора, около петдесетина, не повече.

Кар веднага се свърза с Джеймисън и децата на Каупъруд и им каза, че могат да постъпят така, както намерят за добре. Щом узна това, доктор Джеймс въздъхна с облекчение и веднага се зае да съобщи за предстоящата церемония на многото почитатели на Каупъруд.

ГЛАВА LXXII