Стоик

— Не желая да обсъждам личните си въпроси с вас или с когото и да било, доктор Джеймс, така че бъдете любезен да не ми звъните повече, не искам да знам нищо повече за мистър Каупъруд, каквото и да става. Нека мис Флеминг се грижи за моя съпруг и го утешава. Моля ви, не ми се обаждайте повече. Омръзна ми този нещастен брак. И това е последната ми дума, доктор Джеймс — и тя затвори.

На лицето на доктор Джеймс се появи лека усмивка. От дългогодишната си практика с истерични жени знаеше, че гневът й е стихнал за няколкото часа, откак е видяла Беренис. Защото в края на краищата той много добре знаеше и че това не е нещо ново за Ейлийн. И бе почти сигурен, че от суетност тя няма да предизвика публичен скандал. Не го е правила преди в подобни случаи, няма да го направи и сега. Затова доктор Джеймс се поуспокои и отиде при Беренис, която го чакаше неспокойно.

С усмивка й обясни, че Ейлийн е куче, което лае, но не хапе и макар да ги бе заплашила, че ще разкрие всичко, след разговора с нея той е убеден, че гневът й е стихнал и тя едва ли ще предприеме нещо безразсъдно. А сега, след като Ейлийн е заявила, че не иска повече да види мъжа си, той е длъжен да помоли Беренис да поеме грижата за болния, за да се опитат двамата да го измъкнат от лапите на смъртта. Тя може да дежури при него вечер, от четири до дванадесет часа.

— О, чудесно! — възкликна Беренис. — Ще съм щастлива да направя всичко, което е по силите ми, за да му помогна. О, докторе, той трябва да живее. Да се оправи и да завърши делото, което е започнал. А ние сме длъжни да му помогнем.

— Много съм ви признателен. Знам, че той силно ви обича — каза доктор Джеймс — и ще се чувства много по-добре, ако вие се грижите за него.

ГЛАВА LXIX

Каупъруд всячески се опита да внуши на Ейлийн какво огромно значение има богатството, което ще премине в ръцете й след неговата смърт, и колко необходимо е тя да успее да реши практическите въпроси, както неизбежно ще възникнат пред нея като изпълнител на завещанието, но вместо да срещне нежност и разбиране, остана е впечатлението, че си е загубил времето. Ейлийн просто не разбираше колко важни са тези неща за него, а и за самата нея. Тя не беше добър психолог и когато него вече го нямаше, кое щеше да гарантира изпълнението на желанията му, залегнали в завещанието? И тази мисъл, вместо да му вдъхне жажда за живот, съвсем го обезкуражи. Той бе не само уморен, но и донейде отегчен, дори почна да се съмнява дали си струва да живее човек.

Колко странно — макар и в дрязги, бяха преживели тридесет години заедно- В началото, когато тя бе на седемнадесет, а той на двадесет и седем години, бе силно влюбен в нея. Малко по-късно разбра, че тази красива, цветуща жена не е достатъчно умна и чувствителна, не разбира и не цени неговите способности и положение във финансовия свят, но същевременно смята, че той й е вечна собственост и няма право да поглежда в посока, които не е нейната. И въпреки всички бури, последвали и най-малкото му отклонение от правия път, те пак бяха заедно и Ейлийн след толкова години все така нищо не разбираше и не ценеше сегашното богатство.

А ето най-сетне той бе намерил жена, която с цялото си същество го караше остро да чувствува вкуса към живота. Откри Беренис, а тя откри него. Те си помогнаха един на друг да разберат самите себе си. Чудотворната й любов се усещаше в гласа й, очите, думите, докосването. Ето тя се навежда над него и казва: „Скъпи мой! Любими! Нашата любов не е за ден-два, тя е вечна. Тя ще живее в теб, където и да си. В мен също. Няма да я забравим. Почивай, скъпи, и бъди щастлив.“

Тези копнения бяха прекъснати от влизането на самата Беренис, облечена като медицинска сестра. Когато чу познатия глас, той се размърда и се вторачи в нея, без да разбира какво виждат очите му. Престилката удивително подчертаваше необикновената й красота. Въпреки че беше доста слаб, Каупъруд повдигна с усилие глава и възкликна:

— Ти! Афродита! Богиня на морето! Цялата в бяло!

Тя се наведе и го целуна.

— Богиня! — прошепна той. — Какви златисточервени коси! Какви сини очи! — Каупъруд стисна ръката й и я притегли към себе си. — Сега си е мен, моя си. Помня те как излизаш от морската пяна, от синьото Егейско море!

— Франк! Франк! Искам завинаги да съм твоята богиня!

Беренис разбра, че той бълнува, и се опита да го успокои.

— Каква усмивка! — продължи Каупъруд. — Усмихни ми се пак. Като слънчев лъч. Подръж ръцете ми в своите, моя морска Афродито!

Беренис седна на края на леглото и се разплака тихо.

— Не ме оставяй, Афродито! Имам нужда от теб! — и той се притисна към нея.

В този миг в стаята влезе доктор Джеймс и като видя в какво състояние е Каупъруд, веднага се зае е него. На Беренис каза:

— Бъдете горда, скъпа! Един гигант ви поздравява. Но сега ни оставете за минутка. Трябва да му помогна. Той няма да умре.

Тя излезе от стаята, а докторът му даде хапче за възстановяване. След няколко минути Каупъруд престана да бълнува и попита:

— Къде е Беренис?

— Ще дойде, Франк, но сега ти трябва да почиваш — каза Джеймс.