Стоик

Сега Беренис се опитваше да си спомни дали някога през живота си е била милосърдна. Дали е направила нещо, за да помогне на ближните си? Какво изобщо е сторила, за да оправдае правото си на съществуване? Ето Каупъруд — не само бе замислил тази болница за бедните, но и бе направил всичко, което бе по силите му, макар и да не бе излязло нищо. А тя… тя имала ли е някога желание да помага на бедните? Не си спомняше такова нещо. Сега съзна, че целият й живот — с изключение на последните няколко години — е прекаран в търсене на удоволствия и борба за положение в обществото. Но вече знаеше — човек трябва да живее не само за себе си, трябва да се опитва да помогне на многото нуждаещи се и да се откаже от тщеславието и благополучието на онази шепа хора, към които тя самата принадлежеше. Какво можеше да направи? Как да помогне?

И изведнъж отново се сети за болницата, която Каупъруд искаше да построи. Защо да не я основе тя? Нима той не й бе оставил солидно състояние, хубав дом, пълен е ценни произведения на изкуството, които можеха да й донесат добри пари, ако ги продадеше? Като прибавеше и сумата, която имаше в банката, щеше поне да положи началото. Щеше да убеди и други да помогнат. Доктор Джеймс сигурно щеше да се съгласи.

Каква прекрасна мисъл!

ПРИЛОЖЕНИЕ

Предишната глава съдържа последните редове, написани от Теодор Драйзер един ден преди смъртта му — на 28 декември 1945 година. Но той е оставил бележки за още една глава и резюме на трите книги от трилогията: „Финансист“, „Титан“ и „Стоик“. Мисис Драйзер изтъква, че резюмето е щяло да бъде написано във форма на монолог, който съвсем ясно да представи на читателя схващанията на писателя за живота, силата и слабостта, богатството и бедността, доброто и злото.

Следващият текст е подготвен от съпругата му въз основа на неговите бележки:

На път от „Грийнуд“ към дома Беренис обмисляше в каретата възможностите да създаде болница, като си даваше ясна сметка за практическите — технически и медицински, проблеми, с които ще има да се справя. Трябваше да ангажира богаташи, склонни към благотворителност, а също и хора с технически познания и умения, за да може добре да организира такова голямо начинание. Реши да продаде къщата си на Парк Авеню с всичко в нея, като се надяваше да получи най-малко четири хиляди долара. Щеше да добави към тях и половината от сегашното си състояние и с тези пари да положи едно скромно начало. Разбира се, най-подходящ за главен лекар и директор на болницата беше доктор Джеймс, но дали той щеше да се съгласи? Беренис не спираше да обмисля различните възможности във връзка с болницата, докато най-сетне отново се видя с доктор Джеймс, който я покани да го придружи по време на обиколката му из един от най-бедните райони на нюйоркския Ист Сайд.

За Беренис, която никога не бе ходила в бедни, просешки и изоставени части на града, това първо посещение на улиците в Ист Сайд бе болезнено откровение. Бе израсла под грижите на майка си, която я бе закриляла до онази съдбоносна вечер в трапезарията на един от нюйоркските най-големи хотели, когато Беренис узна истината за нея, за Хати Стар от Луисвил, и за пръв път разбра колко ужасно е да те изолират от обществото!

Но Беренис бе оцеляла. Ценностите й, както по-късно самата тя узна, се бяха изменили неизмеримо. Някогашните й амбиции за успех в обществото бяха изчезнали. В Индия у нея се бе породило желание да надникне по-дълбоко в същността на живота, да наблюдава и изучи по-отблизо онези жизнени сили, до които — както вече й ставаше ясно — тя никога не се бе докосвала. Сега, вместо да се бори да си осигури удобно място в обществото, Беренис съзна, че по-скоро си търси достойно място.

И така, когато те двамата с доктор Джеймс посетиха един дом, чиито обитатели той познаваше, Беренис бе така потресена от ужасните условия, от вонята и мръсотията, че й призля. Та там дори нямаше легла! Нощем слагаха на пода сламеници, а денем ги струпваха в ъгъла. Шестима възрастни и седем деца живееха в една стая три и половина на четири и половина метра, свързана с друга, която беше три на три и половина. Прозорци нямаше. Но от големи отвори в стените влизаше светлина, колкото да се види, че стаята се обитава и от плъхове.

Когато най-сетне излязоха на чист въздух, Беренис каза на доктор Джеймс, че сега си поставя само една цел — да построи болницата „Каупъруд“, за да помогне на тези нещастни деца, които току-що е видяла. С радост ще даде половината от имуществото си, за да осъществи този план.