Стоик

— О, доктор Джеймс, колко ужасно — всички хубави неща, които бе замислил, няма да се осъществят.

— Да, от него останаха само една гробница и спомените.

По-късно Беренис му разказа за своите занимания е източната философия и за вътрешната промяна, извършила се в нея. Нещата, които някога бе смятала за особено важни, сега бяха загубили притегателната си сила. Вече не се тревожеше например, че ако връзката й с Каупъруд се разчуе, това ще се отрази на репутацията й. Много по-важни за нея сега бяха ужасното положение на индийския народ и тегобите му: бедността, недохранването, гладът, неграмотността и невежеството, голяма част от които се дължаха на суеверието, на някогашни религиозни и социални предразсъдъци. С една дума, тази страна си нямаше и понятие от социалния, техническия и научния прогрес в света. Джеймс я слушаше внимателно, като от време на време възкликваше:

— Ужасно! Поразително!

Когато Беренис свърши, той й каза:

— Всъщност, Беренис, това, което ми разказахте за Индия, е вярно. Но се боя, че обществото в Америка и Англия също не е безукорно. И тук, в нашата страна, има немалко злини и бедствия. Ако дойдете някой ден с мен на една малка обиколка из Ню Йорк, ще ви покажа големи райони, населени с хора, които живеят също така мизерно, както вашите индийски просяци, и изоставени деца — обречени, лишени от възможността да се развиват нормално умствено и физически. Родени в немотия, те почти всички свършват пак така, а годините между раждането и смъртта им също не могат да се нарекат живот в истинския смисъл на думата. А в бедняшките квартали на нашите фабрични градове условията за живот са също тъй непоносими, както и в други части на света.

Беренис изрази желание да отиде е него в районите на Ню Йорк, за които й говори той, защото през целия си живот тя не бе чувала или виждала подобно нещо тук. Доктор Джеймс й отвърна, че това не го изненадва, защото жизненият й път далеч не е бил трънлив.

Тя постоя още малко при него и си тръгна. По пътя не преставаше да мисли за разказа на Джеймс, за това, как богатството на Каупъруд се е стопило. Много мъчно й беше, че желанията му не са били изпълнени. Пълен провал! Не преставаше да мисли и за любовта му към нея, за пълната му зависимост от нея — духовна и физическа. Беренис също го бе обичала. Тъкмо тя му бе повлияла да замине за Лондон и да се заеме с метрото. И ето канеше се да отиде на другия ден на гроба му, да види и гробницата — тази последна материална останка от всичко, което някога й се бе струвало така прекрасно и необходимо, но сега, след преживяванията й в Индия, вече нямаше стойност.

Следващият ден бе почти същият като този, в който погребат Каупъруд. И сега сивото небе бе надвиснало ниско над главата на Беренис, която, приближавайки се към гробницата, я видя като огромен каменей пръст, вдигнат нагоре към оловния свод. Тя се приближаваше е огромен букет цветя по чакълестата пътека, когато видя името ЕЙЛИЙН БЪТЛЪР КАУПЪРУД под ФРАНК АЛДЖЪРНЪН КАУПЪРУД и изпита радост, че Ейлийн най-сетне е намерила своето място да мъжа, по когото бе страдала така жестоко и когото бе загубила приживе. А тя, Беренис, уж го бе спечелила, но само за малко, защото също бе страдала и накрая го бе загубила.

Като стоеше и гледаше замислено мястото, където Каупъруд бе намерил вечен покой, Беренис сякаш отново чу звучния глас на свещеника, който четеше надгробното слово: „В мига, в който ги пометеш, те сякаш потъват а сън и внезапно посърват като трева. Ката третата сутрин са зелени и растат, ала вечер помръкват, изсъхват и се спаружват.“

Но сега тя не мислеше за смъртта така, както преди пътуването до Индия. Там смъртта се смяташе за продължение на живота, а унищожението на една материална форма — за преход към появата на друга. „Ние никога не се раждаме и никога не умираме“ — казваха там,.

Като слагаше цветята в бронзовата урна на стъпалата на гробницата, Беренис си мислеше: сега вече Каупъруд сигурно е узнал нещо, което не е разбирал преди — че неговото преклонение пред красотата във всичките й превъплъщения и най-вече пред женската; хубост не е било нищо друго освен стремеж, да се приобщи към висшето начало зад всички тези форми да види лицето на Брахма, което прозира зад тях. Колко хубаво щеше да е, ако той бе споделил с нея всички тези мисли, когато бяха заедно, каза си тя и си спомни думите:

От Брахма обладан,
царува той в света.
Един е Брахма тук,
на нашата земя.
Все същият, от злото недокоснат,
Той — наш единствен дом.

А какво й беше казал гуруто за милосърдието? „Бъди признателна за възможността да даваш на другите. Бъди признателна за това, че помагайки на някой бедняк, ти помагаш на себе си. Защото не си ли ти самата Вселена? Ако някой човек дойде до прага ти, излез и срещни себе си.“