Стоик

На всичкото отгоре Беренис бе принудена непрекъснато да вижда безброй изгладнели деца, толкова отслабнали от недояждане и болести, че не можеха да вървят, а пълзяха. За тях нямаше спасение. Сърцето й се разкъсваше от жал, когато тя си спомни уверенията на гуруто, че богът Брахма е навсякъде и представлява безпределно блаженство. Ако е така, къде е Той? Тази мисъл я преследваше, докато не стана непоносима, и изведнъж Беренис бе осенена от идеята, че трябва да се бори с тази нищета. Нима не бе Всевишният този, който я напътстваше да помага на нещастните и да променя живота им, докато това му проявление на земята не се смени и не се превърне от зло в добро? Тя с цялото си сърце желаеше да стане така.

Най-сетне дойде времето, когато Беренис и майка й, потресени и измъчени при вида на толкова много бедствия, поискаха да се върнат в Америка, за да имат повече време и покой да размислят върху всичко, което бяха видели, и да се опитат да помогнат, доколкото могат, за изкореняването на това зло.

И ето един ясен и топъл октомврийски ден параходът им „Холиуел“ пристигна в Ню Йорк направо от Лисабон и по река Хъдсън навлезе до пристанището на Тридесет и трета улица. Той се движеше бавно и двете жени видяха отново как нюйоркските небостъргачи закриват небето. Беренис се замисли колко различен е животът, който бе живяла няколко години в Индия. Тук имаше чисти улици, високи скъпи сгради, могъщество, богатство, всякакви материални удобства, сити и добре облечени хора. Усети, че тя самата вече не е същата, но още не знаеше каква точно е промяната. Бе видяла глада в най-уродливите му форми и не можеше да го забрави. Не можеше да забрави и израженията на някои лица, особено на детските — сякаш я гледаха погнати животни. Можеше ли да се направи нещо, за да се промени това?

И все пак тук е нейната страна, нейната родна земя, която тя обича повече от всяка друга на света. И тъкмо затова сърцето й се разтупкваше и при най-баналните гледки като например безкрайните реклами, хвалещи с гигантски разноцветни букви достойнствата на стоките, които те сигурно не притежаваха; тълпата вестникарчета, които крещяха пронизително; дрезгавите клаксони на такситата, колите и камионите, суетата и показността на средния американски пътешественик, които често нямаха покритие.

Като приключиха с формалностите в митницата, Беренис и майка й решиха да отседнат поне за няколко седмици в хотел „Плаза“ и се качиха в таксито с радостното усещане, че най-сетне са си у дома. Щом се настаниха в апартамента, първото желание на Беренис бе да се обади на доктор Джеймс. Копнееше да си поговори с него за Каупъруд, за себе си, за Индия, за всичко, което е останало в миналото, а също така и за бъдещето си.

Срещнаха се в неговия кабинет в дома му на Осемнадесета западна улица. Беренис се зарадва много, че той я посрещна топло и сърдечно и прояви голям интерес към разказа й за техните пътешествия и преживявания.

Същевременно доктор Джеймс усещаше, че тя се интересува какво е станало със състоянието на Каупъруд. И колкото и неприятно да му беше да си спомня цялата тази непочтена история, все пак се чувстваше длъжен да й обясни точно какво се е случило по време на нейното отсъствие. Първо й каза за Ейлийн, която бе починала преди няколко месеца. Тази новина потресе Беренис, която се бе надявала, че Ейлийн ще изпълни желанията на Каупъруд във връзка със състоянието му. Веднага си спомни за болницата, която бе една от съкровените му мечти.

— А какво стана с болницата, която смяташе да построи в Бронкс? — попита тя загрижено.

— О, нищо — отвърна доктор Джеймс. — Твърде много лешояди се нахвърлиха върху наследството на Франк под прикритието на закона. Налетяха отвсякъде с исковете си, с насрещните си искове, с ипотеките си. Водиха се дела дори за състава на изпълнителите на завещанието. Акции на стойност четири и половина милиона бяха обявени за обезценени. Трябваше да се плащат проценти върху ипотеките, всякакви съдебни разноски и така накрая от това грамадно състояние оцеля само една десета.

— А художествената галерия? — попита Беренис с тревога.

— Свърши се с нея — продадоха я на търг. Палатът бе продаден, за да се покрият неизплатени данъци и всякакви други искове. Ейлийн бе принудена да се премести в апартамент. Тогава хвана пневмония и умря. Всички тези тревоги и огорчения несъмнено са ускорили смъртта й.

— Ужасно! — възкликна Беренис. — Колко мъчно щеше да му стане, ако узнаеше! Франк хвърли толкова труд, за да създаде всичко това.

— Да, така е — съгласи се доктор Джеймс. — Но никой не вярваше в добрите му намерения. Дори след смъртта на Ейлийн във вестниците се появиха статии, които говореха за него едва ли не като за престъпник само защото „милионите, му се разсеяха като дим“, както се изразиха те. Дори една статия беше озаглавена „Каквото посееш…“ и в нея пишеше, че Франк е претърпял пълен крах. Да, имаше много злобни приказки, и то защото след смъртта му благодарение на всякакви служители на закона богатството му почти се стопи.