Стоик

— Е, как сте? — каза той, като слезе от файтона и протегна ръка на мисис Картър.

Беренис била както винаги добре и сега свирела в музикалния салон. В потвърждение на това от отворения прозорец се чуха звуците на „Сцени от един пазар“ на Римски-Корсаков3.

За миг му се стори, че сега както някога с Ейлийн ще му се наложи да дава неприятни обяснения, но тъкмо в този момент музиката спря внезапно и Беренис се появи на вратата спокойна и усмихната както винаги. О, значи се е върнал! Чудесно! Как е? Добре ли е пътувал! Тя така се радва да го види. Беренис се затича насреща му, здрависа се, но не го целуна, което той не пропусна да забележи. Но иначе се държеше така, сякаш нищо не я тревожи. Дори доста възторжено заяви, че се е върнал тъкмо навреме за красивата есен, че е всеки ден имението става все по-прекрасно. И Каупъруд се видя принуден да заиграе същата игра, без да знае в кой миг ще се разрази бурята. Но тъй като Беренис весело му предложи да отидат на яхтата да изпият по един коктейл, той реши да я прекъсне.

— Беви, искаш ли да се разходим край реката? — Хвана я под ръка и я поведе по пътеката под сенките на дърветата. — Беви — започна Каупъруд, — преди всичко бих искал да ти кажа нещо.

Той я погледна студено и тя изведнъж промени поведението си.

— Извини ме за миг, Франк, искам да кажа на мисис Еванс.

— Не — заяви Каупъруд решително. — Остави я, Беви. Искам да ти кажа нещо много по-важно от заръката ти за мисис Еванс или каквото и да било друго. Искам да ти кажа за Лорна Меърис. Сигурно вече знаеш, но все пак държа да го чуеш от мен.

Докато той говореше, тя мълчеше и вървеше тихо край него.

— Знаеш ли за Лорна Меърис? — попита Каупъруд.

— Да. Знам. Някой ми е изпратил от Ню Йорк изрезка от вестник и няколко портрета. Много е красива.

Той забеляза колко сдържана е Беренис. Не го упрекваше. Не питаше за нищо. Затова още по-важно бе да разбере какво наистина мисли тя по въпроса.

— Стана съвсем друго от това, което ти разправях, нали, Беви?

— Да. Но сигурно няма да ми кажеш, че вече съжаляваш.

Краищата на устните й се извиха леко иронично.

— Не, Беви, няма да ти кажа нищо, само ще ти обясня какво стана. А ти самата можеш да съдиш. Искаш ли?

— Не особено. Но ако държиш да говориш за това, добре. Мисля, че разбирам как е могло да стане.

— Беви! — възкликна той, като се спря и я погледна с възхищение и истинска любов. — Ние не можем по-точно аз не мога да разговарям така. Ако държа да ти разкажа всичко, то е защото, каквото и да си мислиш, бих искал да знаеш, че все още те обичам много. Може да ти звучи нелепо и фалшиво след случилото се, но искрено вярвам в едно — ти знаеш, че е така. Ти знаеш и аз зная, че човешките достойнства не се ограничават само с физическата красота или чувственото обаяние. Има огромна разлика между една красива жена и друга, оценени през погледа на мъжа — важни са и характерът, и разбирателството, и това непоклатимо единство на целите и стремежите, и…

— Така ли? — прекъсна го Беренис с леден тон. — Толкова важни, че да предотвратят измяната, да запазят верността?

Гневът, който той съзря затаен в очите й, го предупреди, че в никакъв случай не бива да извърта.

— Важни са, Беви. Ето сега съм тук, при теб. Преди десет дни в Ню Йорк…

Беренис го прекъсна:

— Да, знам. Прекарал си едно прекрасно лято с нея и си я захвърлил. Омръзнала ти е за момента. Сещаш се за Лондон, за плановете си да възстановиш своята репутация… — Красивата й уста се изкриви в презрителна усмивка. — Наистина, Франк, няма какво да ми обясняваш. Аз съм същата като теб. И аз мога да ти давам какви ли не обяснения. Но разликата е, че съм ти задължена за някои неща и трябва да направя някои жертви, за да запазя каквото имам, поради което се налага да бъда много внимателна, доста по-внимателна от теб. Или… — Тя спря и го погледна така, че той усети укора й почти физически — като плесница.

— Но, Беренис, казвам ти самата истина. Напуснах я. Върнах се при теб. Ако искаш, ще ти обясня, ако не искаш — няма. Аз желая само едно — да се сдобря с теб, да ми простиш и да продължим само двамата. Ако искаш вярвай, но това повече няма да се повтори. Нима не го чувстваш? Няма ли да ми помогнеш да си възстановим поне отчасти честните и открити отношения? Помисли си какво сме един за друг! Аз мога да ти помагам, искам да го нравя и ще го правя, независимо дали ще останеш с мен или не! Не ми ли вярваш, Беви?

Те стояха под старите дървета на малка зелена ливадка, спускаща се към Темза. Пред тях се виждаха сламените покриви на далечно село. От комините се виеше синкав дим. Наоколо цареше покой. Но той си мислеше, че колкото и да се владее и да не иска да вдига скандал, Беренис не му е простила. Същевременно неволно я сравняваше с други жени при подобни обстоятелства, най-вече с Ейлийн. Тук нямаше сълзи, разправии. Но за пръв път Каупъруд съзна, че истински влюбената жена ще плаче и ще нрави сцени, колкото и неприятни да са те за любимия, който в края на краищата ще й ги прости.