Стоманеният плъх в танц със смъртта

Алеята завършваше в друга улица със също толкова много хора, както и първата. Влязох в нея като част от тълпата. Свободен като птичка. Дори си засвирках, докато ходех и зяпах забулените жени и облечените в светли дрехи мъже. Това беше животът!

Наистина ли бе така? Самичък на примитивна планета, без да говоря езика, търсен от властите… за какво трябваше да се чувствам весел? Изведнъж ме налегна мрачно настроение и подигравателно се засмях на глас на самия себе си.

— Това е то, Джим. При най-малкия временен неуспех се превръщаш в страхливец. Срамота! Какво би казал Епископа?

Би казал: „Престани да си говориш на глас“, помислих си, като забелязах насочените към мен странни погледи. Подсвирнах си весело, сякаш нямах никакви земни грижи, завих зад ъгъла и видях маси и столове, и мъже насядали под табела с надпис „SOSTEN НА GWYRAS“, който нищо не ми говореше, да пият интересни напитки. Но под него беше написано: NI PAROLOS ESPERANTO, BONVENUU. Надявах се, че говорят този език по-добре, отколкото пишат. Намерих свободна маса до стената, седнах на един стол и щракнах с пръсти към възрастния сервитьор.

— Dhe’th plegadow — каза той.

— Plegadow другите — отговорих му. — Ние говорим есперанто. Какво има за пиене, татенце?

— Бира, вино, dwor-tom-ys.

— Днес нямам настроение за dwor-tom-ys. Една голяма бира, ако обичаш.

Той се отдалечи, а аз извадих от джоба си кесията на Раско. Ако моите пазачи трябваше да подпомагат местната икономика, те сигурно носеха местна валута. Сложих кесията на масата и тя звънна тежко, пълна с метални дискове. Извадих един и го обърнах. На едната му страна беше щанцована цифрата две, на другата — арган.

— Струва един арган — каза сервитьорът и постави пред мен глинена халба с голяма бирена яка. Подадох му монетата.

— Вземи, добри човече, и задръж рестото.

— Вие, чуждоземците, сте толкова великодушни — заяви тихо той, след като стисна със зъби монетата. — Не сте подли, глупави, злобни като местните. Искаш ли момиче? Момче? Kewarghen да пушиш?

— Може би по-късно. Ще ти се обадя. Засега бира и опияняваща картина от местния живот.

Той се отдалечи, а аз отпих голяма глътка бира. И моментално съжалих. Погълнах я, вредната течност забълбука и закипя по храносмилателния ми тракт и отново съжалих. Отместих халбата настрана и се оригнах. Стига глупости. Бях избягал — това беше голямата първа стъпка. Коя да е следващата?

В този момент не можах да измисля нищо. Отново отпих от бирата. Все още имаше отвратителен вкус, но дори тази героична почерпка не породи никакво вдъхновение. Бях много благодарен, когато сервитьорът се промъкна предпазливо и прошепна дрезгаво зад поставената пред устата си ръка:

— Нова доставка на kewarghen, направо от нивите. Ще ти стане гот, ще ти е весело много дни. Искаш ли малко? Ами момиче с камшици? Змии? Кожени ремъци и гореща кал…

Прекъснах го, защото не бях сигурен, че ми харесва насоката на този разговор.

— Преситен съм, казвам ти, че съм преситен. Единственото, което искам, е указание как да се върна в общинската сграда.

— Не разбирам какво означават дългите думи.

— Искам да намеря постройка — голяма, висока, пълна с много чуждоземци.

— Ах, искаш да кажеш лис. За един арган ще те заведа.

— За един арган ще ми обясниш как да отида сам. Не искам да те откъсвам от работа. — Нито исках да бъда съблазнен с някое от многобройните предложения, които ми беше направил. Накрая той се съгласи. Запомних обясненията, отпих малко от бирата и още веднъж съжалих, после, когато той изчезна в задната стая, се измъкнах навън.

Докато вървях, в главата ми започна да се оформя план на действие. Трябваше да измисля начин да се добера до Бибз, момичето от екипажа на товарния кораб. Гарт, капитанът на нейния кораб, беше избягал. Сигурен бях. Но тя може би знаеше повече подробности. Тя бе единствената ми връзка с този злодей. Но как можех да вляза в затвора при нея? Знаех името, под което беше арестувана — Мариани Гиуфрида. Можех ли да мина за неин загрижен роднина, например Хазенпефер Гиуфрида? Местната служба за идентификация лесно можеше да бъде измамена… ако изобщо съществуваше такава. Но когато вляза в сградата, дали компютърът няма да ме идентифицира като бивш затворник? Или съм изтрит от паметта му, когато излязох? Може би, но Фатсо може отново да ме е вкарал в паметта след съобщението за моето бягство.

Такива мисли се въртяха в главата ми, когато завих зад следващия ъгъл и видях пред себе си гигантската сграда. Тя се извисяваше над ниските постройки в града като огромна скала — и изглеждаше също толкова недостъпна. Минах покрай нея, погледнах стъпалата, по които неотдавна се бях спуснал, и видях как вратата се отвори да влезе един посетител. След това отново се затвори като банково хранилище. Умът ми още нищо не беше измислил. Стоях с гръб към една тухлена стена срещу сградата, което може би не беше много умно, тъй като все още бях в затворнически дрехи. Но един от местните костюми бе такъв, че униформата ми изобщо не привличаше внимание. Облегнах се и зачаках вдъхновението да ме осени.