Стоманеният плъх в танц със смъртта

— Малко са. Трябват ни много за подкупи, за сигурно място, където да се скрием. Аз имам контакти, връзка, която съм използвала. За добри пари, той ще може да ни намери сигурна къща…

— Не. На всяка цена избягвай криминалните среди. Много е скъпо и е първото място, където ще ни потърсят. Тук има ли хотели? Скъпи, луксозни хотели?

— Няма. Но има ostelyow, където отсядат пътуващи дребни аристократи. Само че там не ходят чуждоземци.

— Още по-добре. Можеш ли да минеш за местна?

— Yredy. С малко усилие и ти можеш. Тук има много различни акценти и диалекти, така че никой няма да забележи.

— Идеално. Тогава веднага да откраднем много пари, да си купим скъпи дрехи и скъпоценности и да опитаме да се настаним в най-добрия ostel. Съгласна ли си?

— Съгласна съм! — Тя се засмя високо и плесна с ръце. — Кълна се, Джим, ти си свеж полъх на тази воняща планета. Харесва ми твоя стил. Но няма да е лесно. Тук няма банки. Всички налични пари се държат от лихвари, наричани hoghas. Техните къщи са като малки крепости. С много охранители, винаги от фамилията на лихваря, така че не могат да бъдат подкупени.

— Звучи добре. Хайде да отидем при някой. Довечера ще се върнем и ще го оберем.

— Сериозно ли говориш?

— Никога не съм бил по-сериозен.

— Аз пък никога не съм срещала човек като теб. Приличаш на момченце… но наистина можеш да се грижиш за себе си.

Не ми хареса забележката за момченцето, но не казах нищо и се постарах да не се цупя, докато тя изготви плана.

— Ще вземем няколко от тези аргани и ще ги разменим за невенкеблански монети. Това ще доведе до голям спор за обменния курс, така че ти ще имаш време да огледаш. Аз ще говоря. Ти само ще носиш парите и ще си държиш устата затворена. Ще носиш кривак на бодигард и те изобщо няма да те забележат.

— Да не губим време. Хайде да намерим магазин за криваци.

Това беше съвсем лесно. По-голямата част от страничните улици представляваха открити пазари със сергии и магазинчета, в които се продаваше безкрайно разнообразие от дрехи, плодове, увити в листа меса, ножове, седла, палатки и… криваци. Докато търговецът рекламираше качествата на стоките с приглушен и неразбираем от шаловете около лицето и врата глас, аз най-накрая се спрях на еднометров кривак от здраво дърво, пристегнат с железни пръстени.

— Този изглежда ще ни свърши работа — казах на Бибз. Продавачът на оръжие кимна, взе монетите и промърмори нещо. Бибз посочи към изхода.

— Каза, че всеки кривак има гаранция една година и преди да си тръгнеш трябва да го изпробваш.

Блокът за изпробване беше изправен голям дялан камък, който някога трябва да е представлявал човек в ризница. Многото изпробвани през годините криваци си бяха казали думата. Жлебове и нащърбвания го бяха обезобразили; беше без нос, без бузи, само с едно парче от ухо. Вдигнах кривака, замахнах няколко пъти да се упражня, след това се обърнах с гръб към камъка да настроя мускулите си за известна динамика и напрежение и да си кажа мантрата за дишане. Когато станах готов, дишах като спиовентски парен локомотив. Вдигнах нагоре кривака.

Подбиране на точния момент, това е тайната. Всъщност не е никаква тайна, само техника и практика. Вик, мигновено свиване на тялото. Едновременно с вика се завъртях и насочих цялата си маса и сила върху железния пръстен в края на кривака. Той изсвистя, описа полукръг и удари отстрани каменната глава.

Камъкът иззвънтя и изпука, вратът се разби на парчета и главата падна. Кривакът беше здрав, а на железния пръстен имаше само леко нащърбване.

— Този ще свърши работа — заявих безцеремонно аз.

Да ви кажа и двамата бяха много впечатлени. И аз самият бях впечатлен. Беше добър удар, по-добър, отколкото си представях.

— Често ли го правиш? — попита тихо Бибз.

— Когато се налага — отговорих спокойно, макар никак да не бях спокоен. — Сега ме заведи при твоя hogh.

През няколко улици намерихме един. Над вратата висеше окачен търговският му символ — скелет в желязна клетка.

— Ама че символ — възкликнах аз. — Човек би очаквал да види изрисувана кесия или окачени дървени аргани.

— Това е по-практично. Последният хванат крадец, опитал се да ги ограби.

— О, благодаря.

— Просто традиция, не се разстройвай.

Лесно й беше… не тя щеше да се опита да ограби тази къща. Разстроен я последвах към двама грозни, яки мъже, подпрени на копия, които ни гледаха намръщено.

— Hogh — каза Бибз и подсмръкна презрително към пазачите. Те промърмориха нещо под нос, но въпреки това зачукаха на обкованата с желязо врата, докато не се отвори. Вътре имаше още такива пазачи. Само че с мечове. Когато влязохме във вътрешния двор, вратата зад нас беше затворена и заключена. На стената, която обграждаше вътрешния двор, имаше копия — както и още пазачи. Всъщност не беше стена, а покрив на сградите, заобикалящи двора. Самият hogh седеше върху голям сандък, закрилян от слънцето с навес, охраняван от още двама мъже — въоръжени с пики. Сандъкът беше с плосък капак, покрит с възглавници.

— Предполагам, че спи върху него — пошегувах се аз, за да повдигна настроението.