Стоманеният плъх в танц със смъртта

„Сега или никога, Джим. Огледай се. Никой не се вижда. Поеми дълбоко дъх. Поеми дълбоко дъх. Какво е това силно чукане? Просто сърцето ти с обичайната за случай като този паника. Не му обръщай внимание. Качвай се горе, иди при вратата, хвани дръжката.“

Освен ако дръжката не е отрязана. Стоманени решетки бяха завинтени с болтове към вратата и заварени към касата. Комуникационната зала беше запечатана, затворена, недостъпна, плътна.

Докато отбелязвах тези факти и се мъчех да ги осмисля, до ухото си чух глас:

— Вие! Какво правите тук?

Ако преди това сърцето ми просто биеше силно, сега то престана изобщо да бие и се качи в зъбите ми. Обърнах се, преглътнах тежко, постарах се да не възкликна. Намръщих се и погледнах униформената фигура пред мен. Раменете. И отвърнах презрително.

— Бих могъл да ви задам същия въпрос, лейтенант. Вие какво търсите тук?

— Това е моят кораб, майоре.

— Това дава ли ви право да говорите на по-старши офицер с такъв тон?

— Извинявайте, сър, не видях отличителните ви знаци, но видях да минавате край комуникационната зала, а ние имаме заповед за нея…

— Абсолютно прав сте, лейтенант. Запечатана и никой по никое време не трябва да припарва до нея, нали?

— Тъй вярно.

Доближих лицето си до неговото, намръщих се и отбелязах с облекчение как пребледня. Трудно е да си намръщен и в същото време да говориш презрително, но аз успях.

— В такъв случай ще ви бъде приятно да научите, че на мен ми е заповядано да проверя дали вие изпълнявате задълженията си според буквата на устава. А сега ми кажете, къде е генерал Зенър?

— Там долу, майоре.

Обърнах се кръгом и тръгнах в посоката, която най-малко желаех. Бях сигурен, че лейтенантът ме наблюдава. Нямах избор. Ако се опитам да се измъкна от кораба, той може да се замисли за моето присъствие на него, да се усъмни, да вдигне тревога. А ако отида при генерала, всичките му съмнения ще изчезнат.

Разбира се, може би и аз щях да изчезна. Въпреки това тръгнах бързо към отворената врата и мърморещите гласове и без колебание влязох.

Офицерите в края на стаята бяха наведени над една карта и се съвещаваха. Зенър беше с гръб към мен.

Обърнах се рязко надясно и видях полици с книги до преградата. Без да се колебая, отидох до нея и плъзнах ръка по томовете. Не можех да видя заглавията от потта, която капеше в очите ми. Взех една наслуки. Обърнах се и тръгнах обратно към вратата, като хвърлих поглед на групата офицери.

Не ми обърнаха никакво внимание. Вървях бавно, наострил уши, но не можах да чуя нищо, освен мърморенето на един или двама идиоти, което е задължително при всеки разговор между военни.

Когато излязох в коридора, лейтенантът тъкмо се изгубваше от поглед. Вървях нито бързо, нито бавно до стълбата между палубите. Чаках алармените звънци да зазвънят. Макар че може би нямаше да ги чуя от туптящите удари на кръвта в ушите си. До последната палуба и до отворената врата и приветливата тъмнина на нощта зад нея.

Часовоят подскочи във въздуха, а сърцето ми го последва.

И се приземи, вдигнал оръжие за почест. Отвърнах му с небрежен поздрав и се спуснах по стълбата на земята. Още едно махване и тръгнах по изгорялата трева, очаквайки куршум в гърба.

Не дойде. Стигнах до сенките в края на игрището, пъхнах се в тях и се облегнах на ствола на едно дърво. И въздъхнах така, както не бях въздъхвал никога преди. Когато вдигнах ръка да избърша потта от челото си, разбрах, че все още държа книгата.

Книга? Каква книга? О, книгата, която бях взел от каютата преди четиристотин и дванайсет години. Вдигнах я, присвих очи и прочетох заглавието й на светлината от далечните лампи.

Ветеринарна практика в роботизираните кавалерийски отделения.

Изпуснах книгата от безволевите си пръсти, гърбът ми се плъзна бавно по дървото, докато седнах на земята.

Двайсет и пета глава

Почивах в тъмнината, потта по тялото ми изсъхна, опитах се да не мисля за ветеринарната практика за роботизираните коне… и се замислих за значението на затворената врата на комуникационната зала.

Не беше запечатана, за да не мога аз да вляза в нея. Давах си ясна сметка, че другите, и в частност Зенър, не се страхуваха от моето присъствие. Например готовият да се бие капитан, когото бях срещнал рано вечерта. Не, Зенър я беше затворил поради свои собствени съображения. Какви бяха те? Трябваше да тръгна от очевидното.

Вратата на този кораб беше запечатана, така че вероятно всички комуникационни зали на всички космически кораби са запечатани. Нямаше никакъв смисъл да е запечатана само една. Защо? Изглежда, за да прекъснат комуникациите. Между кой и кого? Или, всъщност между кого и кой? Не можеше да е за прекъсване на планетарните комуникации. Те бяха все още необходими за не много успешното нахлуване. Но за това са достатъчни наземните радиостанции. Явно комуникационните зали на космическите кораби бяха запечатани, което означаваше, че са прекъснати комуникациите между кораби. Това нямаше голямо значение, тъй като целият флот вече се бе приземил.