Стоманеният плъх в танц със смъртта

Той се обърна и бързо се отдалечи, същото направих и аз. Към овъглените останки на спортното игрище, на което стояха трите космически кораба. Всичките с блестящи оръдия, докарани тук да впечатлят местните, предположих. Или да отблъснат въоръжени атаки, каквито нямаше. Колко потиснати трябва да са всички военни, че не могат да натиснат блестящите спусъци и да стрелят по населението. Те бяха обявили война… и никой не дойде да се бие с тях. Ужасно разочароващо.

Клатушках се, за да личи, че съм офицер. Към спуснатата стълба, която водеше от земята към вътрешността на най-близкия космически кораб. Аз бях офицер от космически кораб, просто се връщах на кораба си. Или поне така си мислех, докато не видях един часови на най-долното стъпало.

— Спри и покажи пропуск!

— Махай се, идиот… — промърморих аз. Редник, най-ниският от всички ниски чинове.

— Моля, майоре, сър, ваше величество. Не можете да влизате, без да си покажете пропуска.

— Махай се, идиот! — Остроумно, остроумно. — Нямам нужда от пропуск за собствения си кораб.

Минах покрай него и се изкачих по стълбата. Умът ми беше бистър. Крачка по крачка към отворения люк. И към едрия намръщен старши сержант, който стоеше там и препречваше входа.

— Това не е вашият кораб, майоре. Познавам екипажа на този кораб. Вие сте на друг кораб.

Отворих уста да споря, заповядвам, крещя. После видях синьото дуло, светещите зачервени очи, пътя на косата, който се сливаше с веждите. Дори космите, които излизаха от счупения му нос, приличаха на стоманени жици.

— Не е моят кораб?

— Не е вашият кораб.

— По дяволите, не е моят кораб… — Вдигнах лек шум, обърнах се и заслизах обратно надолу и далеч в нощта. Нямаше начин да мина покрай старши сержанта. Тръгнах обратно към сградата на щаба и докато вървях към редиците палатки, измислих нов план.

Скрит в тъмнината под едно голямо дърво гледах към космическите кораби и не можех да мисля абсолютно за нищо друго, освен как да се кача на някой от тях. Беше станало късно, пияни рядко се появяваха, лагерът беше тих. С изключение на скитащите отделения военни полицаи. Каквото имаше да се върши, трябваше да се отложи за сутринта. На дневна светлина щеше да е по-трудно, но трябваше да се рискува. Може би, ако имаше повече да се качват и да слизат от корабите, щях да мога да се присъединя към тях. Точно сега наистина беше време да мисля само за собствената си безопасност. И за малко сън. Прозинах се. Ребрата, където ме бяха ритали, отново ме заболяха. Изхленчих малко и изпитах съжаление към себе си.

В тишината на нощта от щаба ясно се чуха издадени на висок глас команди и тропане на ботуши. Появи се група офицери и бързо отмина по улицата. Дори от това разстояние разпознах отблъскващото тяло на водача им. Зенър, с подчинените му, които бързаха след него. Поех дълбоко дъх в сенките: това място не беше подходящо за мен.

Или пък беше? Въпреки желанието ми бързо да се махна, стоях там и размишлявах. И мразех идеята, която започна да се оформя. Офицерите минаваха през овъгленото спортно игрище и отиваха към космическия кораб, в който се бях опитал да вляза. В този момент идеята кристализира и аз още повече я намразих, защото тя може би щеше да успее. С голямо усилие потиснах крещящите спомени, които застрашаваха да ме завладеят, размърдах крака и тръгнах напред. Подир офицерите на игрището.

Ако някой от тях се обърнеше назад, бях загубен. Но това бе почти невъзможно. Тяхната задача в живота беше да гледат право напред и да прегазват всичко и всеки, който се изпречи на пътя им. Те вървяха напред, а аз вървях след тях и все повече ги настигах. Всеки случаен наблюдател щеше да види група офицери и един след тях, бързащ да ги настигне.

Когато достигнаха стълбата на кораба, вече бях точно зад тях и гледах как с достойнство се изкачват. Макар все още да бързах, не вървях чак толкова бързо. Наближих часовоя пред стълбата, точно когато те се изгубиха от поглед.

— Генералът — извиках аз. — Пристигна съобщение за него. Спешно е!

Махнах с ръка, извиках още веднъж и се втурнах покрай часовоя, който направи единственото нещо, което беше длъжен да стори: отдаде чест. Нагоре по стълбите, сега много по-бавно, влачейки крак, стара рана от войната, знаете. Никой не се виждаше. Задъхан, стигнах до отворената врата.

— Генералът, къде е той?

— В капитанската каюта, сър — каза часовоят.

— Онази, която е близо до комуникационната зала на този тип кораб?

— Точно тя, майоре, на същата палуба, номер девет.

Забързах към най-близката стълба и тръгнах по нея. Все по-бавно и по-бавно. Корабът беше тих, празен, но чух отгоре да долитат гласове. Достигнах следващата палуба и я пресякох до стълбата на отсрещната страна. Там спрях и преброих бавно до сто.

— Ти си смел, безразсъдно смел дявол, Джим — промърморих и категорично се съгласих със себе си. — Побързай.

Над мен беше голямата палуба номер девет. Внимателно подадох глава над стълбата и се огледах. Никой не се виждаше, но откъм коридора се чуваха гласове. Вратите бяха номерирани. На една от тях имаше табелка. „КОМУНИКАЦИОННА ЗАЛА“.