Стоманеният плъх в танц със смъртта

Намерих много лесно това потискащо заведение. Просто тръгнах към източника на кънтри и рок музика. Лавката се помещаваше в провиснала палатка, слабо осветена от крушки, специално предназначени да привличат летящите насекоми. Тук, край груби маси от подгизнало от алкохол дърво, седнали на нерендосани талпи, войниците се радваха на удоволствието да пият топла, лоша бира. Поръчах си една халба и се присъединих към тях.

— Има ли място за още един?

— Сядай.

— Много благодаря. Какво е това… чествате предстоящата скапана градска отпуска?

— Тук градската отпуска винаги е скапана.

— Говорите също като цивилните в града.

Това предизвика известен интерес. Добре сложеният говорител сега насочи замъгления си поглед към мен. Разбрах, че всички други на масата също слушаха.

— Имал си пропуск за тази вечер? Ние ще получим утре. Как е там?

— Доста тъжно. Няма да ви сервират. Ако искате да получите пиене, те затварят бара и се разотиват.

— Чухме за това. Тогава какъв е смисълът да излизаме! Никакъв.

— Не е така. Вие трябва да излезете от казармата, да отидете далеч, да ядете хубава храна, да пиете. И да целувате момичета.

Чудо на чудесата, как привлякох сега вниманието им! Ако очните им ябълки бяха дула на пистолети, за миг щях да престана да съществувам. На масата настъпи мъртвешка тишина, всички глави се обърнаха към мен.

— Какво каза? — попита тихо един глас.

— Чухте ме. Отивате там, където са ресторантите и бавно се разхождате. Ако някой ви попита: „Обичате ли чист въздух?“, просто казвате: „Да, обичам“. И тръгвате с него. Те ще ви дадат цивилни дрехи, билет за извънградско пътуване… и ще ви изпратят в другия край на страната, където военната полиция никога няма да ви намери.

— Будалкаш ли ни?

— Не ви будалкам. А и какво ще загубите, ако опитате? Каквото и да стане… ще бъде по-добро от армията.

По това нямаше спор. Само мускулестият мъж с недоверчив ум намери, според него, слабо място.

— Ако всичко това, което казваш, е вярно, а не фантазия… тогава ти какво търсиш тук?

— Хубав въпрос — казах аз, станах и показах пропуска си. — Върнах се да взема връзка писма от майка ми. Пропускът ми важи до полунощ. Ще се видим в рая… ако решите да отидете там.

Напуснах ги и се преместих при следващата група войници, които играеха на зарове в ъгъла на нужника. Захлупих с длан един зар и спечелих няколко мизи, което привлече тяхното внимание. Казах им каквото имах за казване и напуснах.

Работих така почти до среднощ, когато пропускът ми изтичаше и историята ми придобиваше подозрителен нюанс. Бях засял семената в плодородна почва. Новината щеше мигновено да се разпространи по клозетната информационна мрежа. И ако познавах бегълците-новобранци, утре вечер никой нямаше да се върне от градска отпуска. Това щеше много да „развесели“ генерал Зенър.

Сега трябваше да влезе в действие втората част от плана.

За него ми бе необходим по-висок чин. Този път не трябваше да минавам цялото онова бавно повишение от сержант. Вече бях опитал главозамайващата слава на офицер и завинаги бях окончателно разглезен. Затова се насочих за плячка към леговището на онези пъстроцветни птици: офицерския клуб. Намерих го, като проследих пътя на пияните. Колкото по-висок е чинът, толкова по-силен е алкохолът; това беше армейски принцип. Минах покрай двама олюляващи се майори, подпиращи се един друг, а за следващ ориентир ми послужи един полковник, който хвърляше курабийките си в някакъв плет. После видях един изпаднал в несвяст капитан в канавката и накрая забелязах на хоризонта целта. Забързах в тази посока и се скрих зад храстите, откъдето имах видимост към входа.

Беше строго ергенска история в най-лошия смисъл на думата. Високо и обезпокояващо се пееха неприлични песни. През цялото време на тревата навън най-малко двама души се биеха с голи юмруци. Пристигаха и трезви офицери, завършили дежурството си, но повече бяха пияните, които си отиваха със замаян от алкохола ум. Наблюдавах ги от скривалището си, докато препъваща се, пееща си с прегракнал пиянски глас се появи моята жертва.

Офицерът се заклатушка към единствената улична лампа. Капитан, приблизително с моя ръст, много фалшиви медали и знаци за отличия — точно каквото ми трябваше. Стискане за гушата отзад, подходящо натискане, слаба съпротива, безсъзнание и след това зад плета заедно с него. Нищо работа.

Той мина покрай мен, мърморейки си. Тихо като дух пристъпих напред, връхлетях, сграбчих го, започнах да го душа…

И полетях във въздуха, и се стоварих върху плета.

— Така значи… бунт срещу офицери — изръмжа той относително трезвен, приклекна и тръгна към мен. Изправих се на крака, направих отвличащ удар с лявата ръка и ударих с дясната. Той блокира удара и щеше да ме ритне в стомаха, ако не бях отскочил настрана.

— Искаш да убиеш офицер? Не те виня. И аз винаги съм искал да убия някой редник. Най-после ми се отдаде случай.

Той напредваше към мен, а аз отстъпвах. Медалите не са били фалшиви. С голямо умение бях успял да намеря и нападна вероятно единствения трениран полеви офицер в тази армия. Страхотно!