Стоманеният плъх в танц със смъртта

Друга много опасна група може да се разпознае по шапките на главите и лентите на ръкавите. Ако на рамото им има букви ВП — минете на другата страна на улицата. Също внимавайте за червено таке върху жестоката глава.

Сега, когато знаете кого да избягвате, вие знаете към кого да се обръщате. Към обикновения униформен роб. Приближете се до него, усмихнете се, огледайте се наблизо да няма някой от зверовете с нашивки и лентички, после прошепнете в ухото на роба: „Обичате ли чист въздух?“ Ако той се усмихне и отговори радостно: „Да“, тогава е с вас. Нека Марк Форър ви помага в това голямо дело! — Обърнах се към снимачния екип: — Готово, благодаря ви, господа.

Мортън примигна, когато изгаснаха прожекторите и започна да сваля униформата.

— Каква, ако мога да попитам, беше онази глупост с чистия въздух?

— Не е глупост, приятелю — казах аз и вдигнах пропуска, който бях взел от джоба на униформата. — Аз възнамерявам да разпространя сред войските новината, че когато утре вечер излязат от казармата, могат да не се връщат.

— Знаех, че имаш някаква налудничава идея! — изкрещя той и се отдръпна с широко отворени очи и пребледнял. — Единственият начин, по който можеш да говориш на войниците, е да се върнеш обратно в базата.

Кимнах тържествено в знак на съгласие.

Двайсет и трета глава

— Това е самоубийство — извика Мортън и потрепери.

— Не, съвсем не е. Това е проява на здрав разум. Ако онази свиня, Зенър, още ме търси… той сигурно няма да ме търси между войниците си. Този пропуск е за днес. Сега се връщам в базата, тъй като в стария град тази нощ няма какво толкова да се върши. После отивам в нужника, в лавката и всички други интересни за войниците места, където те се събират и ще говоря на момчетата. Ще направя и някои други интересни неща, за които е най-добре да не знаеш. Не се тревожи за мен.

Аз обаче можех достатъчно много да се тревожа за себе си. След като се върнех в армията, там имаше много проблеми, които трябваше да разреша. И всичките бяха опасни.

— А как ще излезеш оттам? — попита Мортън. Гласът му дойде сякаш отдалеч и прекъсна черните мисли, които витаеха в ума ми.

— Това е най-малката ми грижа — засмях се глухо аз. И наистина беше така. Обърнах се към вечно спокойния Стърнър, който ни слушаше мълчаливо. — Нали знаете какво да правите с касетите?

— Ще постъпя съгласно вашия план. Доброволците вече чакат да ги разпространят на други доброволци, които ще вършат добри дела като това, което ние преди малко направихме. Беше вдъхновяващо.

— Наистина. Но никакви акции до утре вечер. Паролата трябва да се разпространи, трябва да се съберат ревностни доброволци, за да стане движението масово. Защото след като офицерите се окопитят, ще бъде трудно. Железопътните гари ще се наблюдават или железопътния транспорт напълно ще бъде спрян. Ако това стане, трябва да се осигури друг транспорт. Погрижете се работата да продължи, докато се върна. Сега вие сте пълномощник по дезертирането.

— Колко време няма да ви има?

— Не зная. Но ще бъде колкото е възможно по-малко… това мога да ви гарантирам.

Нямаше какво повече да се каже, нито какво повече да се направи. Сложих кепето на главата си и се обърнах към вратата.

— Късмет — пожела ми Мортън.

— Благодаря. — Щеше да ми трябва.

Докато вървях, назад по безлюдните улици към района Вайлант, се борех с депресията, съпровождаща униформата, която носех. Не можех да удавя мъката си с пиене, тъй като тук парите бяха без стойност, а бях върнал рабч диска на Стърнър. Скоро вървях между недостъпни за мен, ярко осветени места за удоволствие, притисках нос до прозорците като другите униформени фигури, скитащи по улиците. Някои си отиваха! Макар че беше още съвсем рано, много от тях вече се връщаха към Фийлдън Фийлд, където бе построен лагера. Влях се в това брауново движение на отчаянието.

Силна светлина осветяваше бодливата тел, ограждаща ливадите със зелена трева, където някога добрите граждани на града са си почивали. Тревата вече не беше зелена, покрита с прах и изпълнена със сиви армейски палатки, разпънати за подслон на войниците. Никакъв упадъчен комфорт за войниците-завоеватели; те лесно могат да се деморализират. Офицерите, разбира се, живееха в удобни сглобяеми помещения.

Мобилизирах силата на волята, която притежавах, и се присъединих към умърлушените фигури, движещи се към военните полицаи на портала. Макар моята интелигентност да ми доказваше, че последното нещо, което може да се очаква, беше войник с редовен пропуск да влезе нелегално в лагера, животинското в мен пищеше от тревога.

Разбира се, нищо лошо не се случи. Тъмни малки очички ме погледнаха изпод рунтави вежди, провериха пропуска и махнаха с ръка да се върна в робство. Студена пот бе избила на челото ми, подрънквах в джоба си малкото монети, които отправилият се към свободата войник беше щастлив да ми даде. Бяха колкото да си купя слаба бира във войнишката лавка. Все пак нещо е по-добре от нищо.