Стоманеният плъх в танц със смъртта

Двайсет и втора глава

Ентусиазмът бързо отстъпи пред умората и всички се съгласихме, че заседанието ще продължи, след като поспим. Отведоха ме в малка стая с меко легло и портрет на Марк Форър, гледащ с електронните си очи към мен. Изпих последната глътка вино и тя ме довърши.

До следващата вечер подготвих основните елементи на плана и събрах моята група.

— Трябва да го изпробваме, да го изгладим. После, ако е успешен, да го обясним на други. Ще действаме чрез една стара измама, на която се натъкнах, когато разучавах едно престъпление. — Не им казах, че моите основания да направя това, бяха самият аз да се усъвършенствам като престъпник. Щеше да дойде прекалено много за тези простодушни последователи на Индивидуалния мутуализъм. — Ето как ще действаме. Тази вечер ще влезем в едно от заведенията, които ми описахте, за хранене и пиене. Там аз ще застана до някой войник и ще подхвана разговор. Вие, Стърнър, ще седнете на някоя маса със свободни места или до някоя свободна маса. Аз ще мина с войника и ще седна достатъчно близо, за да чувате нашия разговор. Шарла ще бъде с вас, тя е ваша дъщеря.

— Грешите, не ми е дъщеря.

— За тази вечер тя ще ви е дъщеря, като в пиеса. Тук играят ли се пиеси?

— Разбира се. Всъщност като по-млад, преди да се увлека по електрониката, бях артист. Дори съм играл главните роли в някои класически пиеси, как беше… да беше или да не беше…

— Чудесно, страхотно, радвам се, че имам в групата бивш артист. И така, довечера вие ще играете ролята на баща на Шарла. Следвайте моите указания и ще успеем. Като начало ще избера лесна цел, такава, на която малко й трябва. Така че да нямаме никакви проблеми.

— Какво ще правя аз? — попита Мортън. — Ти каза, че аз също съм от групата.

— Правилно. Ти имаш важната задача да запишеш всичко на лента. Така че, когато играта успее, което неизбежно трябва да стане, да направим копия за другите. Дръж записващия апарат скрит, а микрофона по-близко. Ясно ли е?

— Ясно!

Изчакахме да се стъмни, преди да излезем. Пред нас, разбира се, вървяха доброволци и проверяваха за блокирани улици и военна полиция. Те ни съобщаваха за всички препятствия, така че направихме приятна, макар и обиколна разходка до онази част на града, която бях уверен, че е най-подходящо място за театър, опера, вечеря и други земни радости на тази цивилна планета. Мястото изглеждаше интересно. Макар че тази вечер беше доста празно — светеха не повече от една четвърт от заведенията. Стърнър ни поведе към кръчмата „Дебелия фермер“, където, според неговите думи, винаги когато е бил в града, се е радвал на добра храна и на още по-добро пиене. Имаше няколко места, в които предлагаха тези удоволствия… но в нито едно нямаше войници.

— Вие ми казахте, че армията е пуснала войниците в градски отпуск, че те могат да бъдат срещнати в този район. Защо ги няма?

— Очевидно не са тук — отвърна Стърнър.

— Какво искате да кажете с това „очевидно“?

— Тъй като не могат да плащат, не ги обслужват.

— Звучи приемливо. Но те са окупационна армия, какво им пречи сами да си вземат пиене, да се самообслужат?

— Никой не ги спира. Но щом влязат, всички местни жители напускат и заведенията се затварят.

— Добре тогава. Да вървим към вашето заведение, а пък аз ще се опитам да намеря някой войник.

Застанал под улична лампа, с незапалена пура в уста като примамка, се чувствах като сводник. С местното облекло бях точно като част от минаващите край мен и никой не ми обърна внимание. Аз обаче наблюдавах много внимателно… за военни полицаи или нещо, което наподобява на част от нещо военно, което не исках да видя — нашивки, лентички. Нищо такова не се яви, но накрая се появиха две невоенни фигури във военна униформа. С ръце в джобовете — какъв срам! — и небрежно нахлупени кепета. Те спряха пред „Дебелия фермер“ и замечтано погледнаха към прозорците. Пристъпих зад тях и вдигнах пурата.

— Някой от вас да има огънче, момчета?

Трепнаха, сякаш ги бях ощипал и се дръпнаха уплашено от мен.

— На нас ли говориш? — каза по-смелият.

— На вас. Аз се гордея с лингвистичните си способности. И ако си спомняте, помолих за огънче.

— Не пуша.

— Много добре. Цигарите са вредни. Но не носите ли запалка за онези, които пушат? — Двамата мрачно поклатиха глави. Тогава вдигнах възторжено пръст. — Сетих се… ще влезем в това заведение и там ще си запаля пурата. Може би вие, млади господа от далечна планета, ще приемете поканата ми да пийнем, а пък аз ще мога да се упражня с езика.

— Няма да стане. Опитахме, а те затвориха заведението и се разотидоха.

— Защото нямате рабч, местната разменна единица, нашите пари, и не можете да платите. Аз имам достатъчно рабч, аз черпя…

Последвах техните бързо отдалечаващи се стъпки, намерих ги да пристъпват около бара в нетърпеливо очакване. Стърнър ми беше дал неговия диск с рабч и ми бе показал как се работи.