Стоманеният плъх в танц със смъртта

— Кажете им също, че моето великодушие свършва в полунощ. След това ги чака военен съд. Градът ще бъде затворен. Никой няма да може да влиза или излиза от него. След това в града ще се извърши обиск. Квартал по квартал, сграда по сграда. Всеки намерен дезертьор ще бъде арестуван, ще му бъде дадена бутилка бира и ще му се позволи да напише едно писмо до дома. А след това ще бъде разстрелян.

Ясно ли е? Друго предупреждение няма да има. Трябва да се върнете до довечера в полунощ. Това послание изпращам на дезертьорите. След това… ги чака смърт…

Натиснах копчето и изключих телевизора.

— Доста потискащо — отбеляза Мортън с доста потиснат вид. — Включи го поне да погледаме колоездачките.

Включих го. Но те отдавна си бяха отишли и бяха заместени от един мъж с дълга коса и ентусиазирано изражение, който говореше подробно за неизброимите радости на ИМ. Изключих звука.

— Ти знаеш, Мортън, той има предвид и нас.

— Не ми го казвай! Зная го. Няма ли друга станция, която да предава космическа опера? Имам нужда от алкохол.

— Не, нямаш. Имаш нужда да седиш тихо, да се вземеш в ръце и да помогнеш да намерим изход за всички нас от създалата се ситуация. Е, може би само малко алкохол, чаша бира, само колкото да ти се завърти главата.

— Без да искам ви чух — каза Стърнър, влизайки с поднос с чаши и бутилки. — С ваше разрешение ще ви правя компания. Денят е горещ.

Чукнахме се и пихме.

— Някакви новини от града? — попитах.

— Много новини. Всички заминаващи влакове са отменени, така че няма начин да се напусне града с влак.

— Пътищата?

— Бариери на всички артерии, водещи от града. Летящи машини с въртящи се крила…

— Хеликоптери.

— Благодаря. Бях си записал думата. Хеликоптери летят между пътищата, така че няма начин да се избяга. Арестуват всички млади мъже, които се опитват да напуснат града, дори и явно граждани на Чоджеки, които говорят само нашия местен език. Държат ги затворени, натискат пръстите им до плочата на една машина, след това ги пускат. Това се съобщава.

— Много елегантно — промърморих аз — и почти толкова сигурно. Проверка на отпечатъци на пръстите. Директно с базовия компютър. Следователно не можем да се измъкнем по пътя. Трябва да използваме полетата, след мръкване.

— Не искам да създавам лошо настроение… — обади се мрачно Мортън. — Но хеликоптери с монтирани на тях картечници, инфрачервени детектори, смърт от небето…

— Разбрах какво искаш да кажеш, Мортън. Много е опасно. Трябва да има друг начин.

Лекцията свърши и на екрана отново се появиха енергични и ентусиазирани колоездачи.

— Всичките мъже с космати крака — изръмжа Мортън. После моментално се развесели, когато пред камерата се показаха усмихнатите лица и развяващите се полички на колоездачките от клуба на девойките.

— Ау! — извиках аз, скочих на крака и се завъртях в стаята. — Ау-ау!

— В коридора на долния етаж, втората врата вляво.

— Млъкни, Мортън. Това е вдъхновение, а не разстройство. Пред себе си имаш истински гений. Единственият мъж, който знае как сигурно да ни изведе от града.

— Как?

— Ето как — казах аз и посочих екрана. — Стърнър… обадете се по телефона и по клюкарската линия. Искам това шоу следобед да се изнесе на пътя. Дотогава трябва да го организираме.

— Какво да организираме? — извика Мортън. — Не те разбирам. За какво говориш?

— Мисля, че аз разбирам — кимна Стърнър, който се досещаше по-бързо от Мортън. — Ще напуснете града с велосипеди. Но ще ви спрат.

— Не, няма… защото разбрахте само половината от замисъла. Всички ще напуснем като момичета!

След като разясних идеята, за известно време се отдадохме на радост… после се заловихме за работа. Тъй като аз вършех по-голямата част от работата по планиране и организиране, фактически последен се включих в суровата битка за лично оцеляване. Смътно разбрах кога пристигна велосипеда на Мортън, но след това отново се заех с мъжкия колоездачен клуб. Изядох един сандвич, изпих още една бира и запримигах, когато чух Мортън да ме вика.

— Скоро трябва да тръгваме. Първите момчета са вече на площада. Не се смей.

Мъчех се да остана сериозен. Басмената поличка всъщност не го беше преобразила. Не му бе помогнало и обръсването на косматите крака. Но с пълния с пух сутиен, както и с перуката, можеше да мине за жена. Отдалече, разбира се, отблизо ефектът беше малко разочароващ.

— Мисля, че е необходимо и малко червило за устни.

— Така ли? Ще те видим как ще изглеждаш ти. Преобличай се!

Преоблякох се. Хубавата къса поличка на плисета беше зелена, така че много отиваше на червената ми коса. Погледнах се в огледалото и въздъхнах.

— Джим… никога не си изглеждал по-красив.

Разделихме се, благодарихме още веднъж на нашите домакини за тяхното гостоприемство. Изразихме надежда, че пак ще се видим… след войната. Стърнър — толкова издръжлив колоездач, колкото и пешеходец — щеше да ни е водач. Той наложи добро темпо и ние, момичетата, трябваше да въртим яко, за да не изоставаме.