Стоманеният плъх в танц със смъртта

Площад „Марк Форър“ беше сцена на весело сбогуване. А може би точната дума не е тази. Може би е по-добре да се каже, че всички бяха привлечени там. Докато въртяхме, първото нещо, което видяхме, беше женският колоездачен клуб на Белегарик. Също като по телевизията, но безкрайно по-привлекателен. Плът… някаква много странна плът. Защото зад момичетата имаше други момичета. Квадратни брадички, дебели бедра, намръщени физиономии. Нашите дезертиращи наборници. Някои от тях не бяха карали велосипед от години и се поклащаха из площада, понякога падаха с развяващи се полички и гърлени ругатни.

— Внимание! — извиках аз и продължих да викам, докато не настана малко тишина. — Първо, престанете да ругаете. Тези мили хора рискуват живота си да помогнат на вас, дезертьорите, така че бъдете любезни към тях. Второ… ако някой падне, когато минаваме край бариера, всички трябва да му помогнем. С нас ще има няколко велосипеда с три колела, както и няколко с две седла. Подредете се и се качвайте. Тръгваме.

— Къде отиваме? — извика някой.

— Ще ви се каже, когато отидем там. Сега времето е решаващо. Когато кажа тръгваме… тръгваме. Ако някой изостане, дупе да му е яко. А ругаенето е привилегия на чина — добавих аз в отговор на техните протести. — Аз ръководя, така че само аз имам право да ругая, докато не се измъкнем. Качвайте се.

Направихме две-три обиколки из площада с дезертиращите момичета, докато посвикнат да вървят в пакет. Чак тогава дадох знак на колоездачките от истинския женски клуб да тръгнат. Бяха красиви. Те полетяха към нас като лавина, разделиха се на две колони, заобиколиха ни и ни обградиха. Водачката носеше знаме. Последвахме я с приповдигнато настроение.

Към барикадата на кръстовището пред нас.

После зад ъгъла, пресичайки фронта на момичетата, пред нас се показа екипа от Клуба на ветераните колоездачи. Всичките с посивели коси или плешиви като билярдни топки глави. Краката с възли по тях въртяха, старите велосипеди се търкаляха. Те вървяха пред нас… и напред към издигнатите на пътя бариери. Някои ги заобиколиха, други слязоха от велосипедите и ги отместиха настрана. Сержантите и офицерите крещяха, бореха се вяло да им попречат, но се появи пролука. Точно когато се появихме ние. И достатъчно широка да минем.

Някои от момичетата се откъснаха напред и помогнаха на старите колоездачи да разширят отвора. Други се смееха и целуваха офицерите. Настъпи объркване и сред това объркване и отваряне на бариерата аз преведох моите момичета. Мълчаливи и изпотени, натискащи с всичка сила педалите. През бариерата, надолу по пътя и зад завоя.

— Продължавайте! — извиках с прегракнал глас. — Още не сме в безопасност. Никой да не спира, докато не стигнем гората. Давай! Давай! Последният е в беда!

Продължихме. Въртяхме и ругаехме, и се потяхме, и се поклащахме… но напредвахме. По пътя и в гората, извън улиците, подхлъзвахме се и падахме, и се блъскахме, и се премятахме на меката зелена трева.

— Ох, дано не се налага… отново да го правим! — изпъшка Мортън, легнал на гръб и охкащ.

— Не зная, Морт, мисля, че беше приятно. Трябва ти повече практика.

Той се изправи, погледна в посоката, в която гледах, и спря да стене. Бяха пристигнали момичетата от истинския клуб, симфония от красива плът и плавни движения, разпуснати по гърбовете коси, святкащи очи. И кошници за пикник.

Когато беше вдигната първата бира, избухнаха одобрителни възгласи. Армията бе само лош спомен; свободата беше блаженство. Това бе първият ден от новия живот и ако той беше такъв… щеше да е истински рай.

Присъединих се към пиршеството, но не можех да се отпусна, усмивката ми бе неискрена. Поради някаква вродена патология, неспособност да се радвам на щастието, единственото, за което можех да мисля, беше генерал Зенър и какви отвратителни хитрости ще измисли, когато разбере, че половината от армията му е изчезнала завинаги.

Двайсет и седма глава

Заповядах на моята група от очарователни красавици да стане и се чуха стонове и протестни викове.

— Край на почивката! — изкомандвах строго. — Имаме още да въртим, докато изпълним плана и ако искате да се измъкнете живи, ще трябва да изпълнявате моите заповеди. Когато кажа жаба, трябва да скачате.

Изчаках, докато хорът от крякане и други имитации на жабешки звуци затихне, преди отново да заговоря.

— Имаме да караме още около половин час. И преди да охкате, си спомнете, че тези сладки млади момичета, които рискуват живота си, за да ни спасят, трябва да карат с нас… след това по друг път да се върнат в града. И за да не го забравим, нека да ги поздравим.

Последва хор от викове, благодарности, поздравления… и немалко целувки. Трябваше да изсвиря за внимание, преди да стихнат.

— Ето какво ще правим. Сега отиваме до една фабрика, която има странична железопътна линия. Там ще пристигне един товарен влак от север. Качваме се и заминаваме. Докато не отидем далеч от града, няма да има никакви спирания. Сега… на велосипедите! Пълен напред!