Стоманеното сърце

Пред нас една злощастна шофьорка на път към квартала с клубовете забави на ъгъла. Колата спря със скърцане, когато Случайност връхлетя пред нея. После хукна надясно по друга уличка, която да го изведе на някое по-оживено място.

Хрумна ми идея.

— Дръж — рекох и подхвърлих пушката на Меган. Измъкнах резервния пълнител и също го хвърлих. — Стреляй по него. Забави го.

— Какво? Кой си ти, че да ми даваш…

— Направи го! — настоях и се плъзнах към колата. Отворих вратата до шофьора. — Вън.

Жената се подчини и остави ключовете. В свят, пълен с Епични с право да отнемат всяко превозно средство, малцина задаваха въпроси. Стоманеното сърце е суров с крадците, които не са Епични, така че повечето хора не биха посмели да постъпят като мен.

До колата Меган изруга, после вдигна пушката ми и умело стреля. Целеше се добре и Случайност, който беше доста близо по уличката, се олюля надясно. Чувството за опасност го беше накарало да се отмести от пътя на куршума. Както се надявах, това го забави доста.

Запалих двигателя на колата. Беше хубав спортен модел и изглеждаше практически нова. Много жалко.

Понесох се по улицата. Бях казал на Меган, че съм карал такси. Вярно си беше; опитах преди няколко месеца, веднага след напускането на Фабриката. Но не споменах, че работата продължи само ден — оказа се, че съм ужасен за нея.

Не знаеш колко ще ти хареса нещо, докато не пробваш. Една от любимите поговорки на татко. Таксиметровата компания не беше очаквала да „опитам“ шофирането в една от техните коли. А как иначе момче като мен би се озовало зад волана? Аз бях сирак, собственост на Фабриката през по-голямата част от живота ми. Такива като мен не правят точно големи пари. По подземните улици бездруго няма място за коли.

Както и да е. Шофирането се оказа мъничко по-трудно, отколкото очаквах. Изскърцах край ъгъла на тъмната улица. Едва владеех колата. Натисках педала на газта. Пътем съборих един знак „стоп“ и един надпис. Изминах пряката за секунди и взех следващия завой. Качих се на бордюра и бутнах няколко кофи за смет, обаче успях да запазя контрол, завих и спрях колата с предницата в южна посока.

Сиреч, гледах право надолу по алеята, по която Случайност се олюляваше, препъваше се в боклуци и сандъци, а Меган го забавяше. Почти стигна до мен.

Чу се пукот, Случайност се сви и предното стъкло на колата ми изведнъж се напука — дупката от куршума в него беше на сантиметри от главата ми. Сърцето ми подскочи. Меган продължаваше да стреля.

Знаеш ли, Дейвид, рекох си, наистина трябва да обмисляш плановете си малко по-задълбочено.

Скочих върху педала и връхлетях с рев алеята. Тя беше толкова тясна, че колата едва минаваше. От лявата й страна хвръкнаха искри, когато мръднах съвсем лекичко натам и отпрах страничното огледало.

Фаровете осветиха фигура в червен костюм, с оковани ръце и развято наметало. Епичният беше загубил шапката си, бягайки. Очите му зяпнаха. Нямаше къде да иде.

Шахмат.

Или поне аз така смятах. Когато приближих, Случайност скочи във въздуха и стовари краката си върху предното стъкло на колата със свръхчовешка ловкост.

Това напълно ме потресе. Не се очакваше той да притежава някакви засилени физически способности. Разбира се, такъв като него — така лесно избягваше опасностите — нямаше много възможности да проявява подобни качества. Все едно. Краката му удариха стъклото в ловък маньовър, на какъвто е способен само някой със суперрефлекси. Отблъсна се и скочи назад, стъклото на колата се пръсна, тласъкът от удара с колата отхвърли Случайност по алеята.

Когато върху мен се посипаха стъкла, отлепих крак от газта. Колата спря със скърцане сред порой искри. Случайност прецизно завърши превъртането си и се приземи грациозно.

Замаяно поклатих глава. Точно така, суперрефлекси, осъзнах с част от ума си. Трябваше да се досетя. Това е съвършено допълнение към качествата на ясновидеца. Случайност беше достатъчно разумен да го запази в тайна. Мнозина от могъщите Епични бяха преценили, че ако укрият една-две от способностите си, това им дава предимство, когато друг Епичен опита да ги убие.

Случайност хукна напред. Виждах го как ме гледа. Устните му бяха извити в цинична усмивка. Той беше чудовище — бях записал над сто убийства, свързани с него. По очите му можах да отсъдя, че се кани да включи и мен в списъка.

Скочи във въздуха, като че се готвеше да се стовари върху покрива на колата.

Пук! Пук!

Гръдният му кош избухна.

5.

Трупът на Случайност рухна върху покрива на колата. Меган остана на мястото си. С едната ръка държеше моята пушка, опряна на хълбока й, а с другата — своя пистолет. Фаровете на колата я обливаха в светлина.

— Искри. Не мога да повярвам, че наистина проработи.