Стоманеното сърце

Стреляла е с двете оръжия едновременно, осъзнах аз. Матира го във въздуха с два изстрела. Сигурно се получи, само защото той скачаше — във въздуха е било по-трудно силите му да го накарат да се отмести. Въпреки това изстрелът беше невероятен. С оръжие във всяка ръка, при това едното — пушка?

Искри, повторих си аз думите й. Всъщност победихме. Епичният беше мъртъв.

В същия миг в дъното на алеята се появиха десетина от разбойниците на Шприц. Размахваха узи-та.

Изругах и се натиках между седалките, за да се вмъкна отзад. Меган скочи на покрива на колата и се плъзна през разбитото предно стъкло. Сви се на мястото до шофьора, тъкмо когато върху колата се изсипа град от куршуми.

Помъчих се да отворя задната врата, но алеята се оказа твърде тясна. Задното стъкло се пръсна, от раздраните от куршумите седалки се разлетяха парчета пълнеж.

— В името на Злочестие! Радвам се, че колата не е моя.

Меган извъртя очи. После измъкна нещо от сутиена си. Малък цилиндър, приличен на гилза червило. Завъртя дъното, изчака стрелбата да поспре и хвърли цилиндъра през предното стъкло.

— Това пък какво беше? — попитах.

Получих отговор, когато взрив разтърси колата и върху нас се посипаха трески от разбити сандъци. Стрелбата престана, чуха се викове от болка, а Меган прескочи разкъсаната седалка и сръчно се плъзна през разбитото задно стъкло. Още държеше пушката ми.

— Ей! — обадих се аз и се хвърлих подире й. От дрехите ми изпопадаха парченца стъкло. Стъпих на земята и хукнах към края на алеята. Свърнах встрани, тъкмо когато оцелелите от взрива подновиха стрелбата.

Тя стреля като в сънищата и носи гранати в пазвата си, помислих с вцепенения си мозък. Може би се влюбвам.

Освен стрелбата чух ниско ръмжене и един голям брониран камион забави ход, зави и се насочи с рев към нас. Беше голям, зелен, внушителен, с грамадни фарове. И приличаше ужасно много на…

— Камион за боклук? — попитах, когато машината спря пред нас.

На седалката до шофьора пътуваше корав на вид чернокож мъж. Той отвори на Меган.

— Кой е това? — попита мъжът и кимна към мен. Имаше лек френски акцент.

— Едно слонце — отвърна тя и ми хвърли пушката. — Обаче полезно. Знае за нас, но според мен не представлява заплаха.

Не точно бляскава препоръка, но достатъчно добра. Усмихнах се, когато Меган се качи в камиона и избута мъжа към средата.

— Оставяме ли го? — попита той.

— Не — каза шофьорът. Не можех да го огледам. Виждаше се само като сянка, ала гласът му беше плътен и звучен. — Идва с нас.

Усмихнах се и с готовност се покатерих в камиона. Дали шофьорът беше снайперистът Хардман? Той видя как помагах. Влязох в кабината и хората вътре неохотно се сместиха. Имаше голяма задна седалка и чернокожият мъж се плъзна там и се настани до някакъв жилав тип в кожен командоски елек с доста хубава снайперска пушка в ръка. Може би това беше Хардман. От другата му страна седеше жена на средна възраст с дълга до раменете червена коса. Носеше очила и делови костюм.

Камионът за боклук тръгна. Движеше се по-бързо, отколкото бях допускал, че е възможно. Зад нас от алеята се показаха част от разбойниците и откриха огън по камиона ни. Не им свърши много работа, но и ние още не се бяхме отървали напълно. Над главите ни чух характерния звук на коптерите на Правоприлагането. Възможно беше насам да се задават и няколко Епични от по-горно ниво.

— Случайност? — попита шофьорът. Той беше по-стар, може би над петдесетгодишен. Носеше дълго и тънко черно палто. Колкото и да е странно, от джобчето на гърдите му надничаха чифт тесни защитни очила.

— Мъртъв — отговори Меган.

— Какво се обърка? — продължи мъжът.

— Скрита сила. Суперрефлекси. Сложих му белезници, обаче се измъкна.

— Появи се и този тук — вметна мъжът с камуфлажния елек; почти сигурен бях, че това е Хардман. — Изтърси се по средата на цялата работа и предизвика малко бъркотия.

Какъв беше този акцент? Не можех да определя.

— За него ще поговорим после — рече шофьорът и зави с висока скорост.

Сърцето ми заби по-бързо. Погледнах през прозореца и затърсих коптери в небето. Нямаше да мине много време, преди да кажат на Правоприлагането какво точно да търсят. Камионът доста биеше на очи.

— Би трябвало просто да застреляме Случайност — отбеляза мъжът с френския акцент. — С Деринджъра в гърдите.

— Нямаше да се получи, Ейбрахам — отговори шофьорът. — Силите му бяха големи. Дори с привличането постигнахме само толкова. Трябваше първо да направим нещо несмъртоносно, да го хванем в клопка и после да го застреляме. Ясновидците са трудни.

Сигурно беше прав за последното. Случайност притежаваше много силно чувство за опасност. Навярно планът им беше да му щракнат белезниците и да го оковат за някоя улична лампа. После, когато е частично обездвижен, Меган да забие деринджъра в гърдите му и да стреля. Ако първо беше опитала да стреля, силите му щяха да го предупредят. Зависеше от това колко е привлечен от нея.