Стоманеното сърце

— Няма нищо, синко — каза Джон. — Ще бъда любезен с теб и ще се престоря, че нищо от това не се е случвало. Когато излезем оттук, искам да преброиш до хиляда, много бавно. После можеш да си тръгваш. Ако опиташ да ни проследиш, ще те застрелям.

Той махна на останалите.

— Не, почакайте! — възразих аз и протегнах ръка към него.

Другите четирима светкавично извадиха оръжията си и ги насочиха в главата ми.

Задавих се, после свалих ръка.

— Почакайте, моля ви — казах с по-кротък глас. — Искам да се присъединя към вас.

— Искаш какво? — попита Тиа.

— Да се присъединя към вас. Затова дойдох днес. Нямах намерението да се забърквам. Просто исках да кандидатствам.

— Всъщност ние не приемаме кандидатури — отвърна Ейбрахам.

Джон ме гледаше изучаващо.

— Той наистина беше полезен донякъде — додаде Меган. — И аз… ще призная, че е свестен стрелец. Може би трябва да го вземем, Проф.

Е, да става каквото ще, поне бях успял да я впечатля. Това ми се струваше почти толкова голяма победа, колкото убийството на Случайност.

Накрая обаче Джон поклати глава.

— Ние не набираме членове, синко. Съжалявам. Ще си тръгнем и не искам никога да те виждам в близост до място, където действаме. Не искам да чувам и най-далечен намек, че се намираш в един и същ град с нас. Остани в Нюкаго. След днешната бъркотия няма да се върнем скоро.

Това явно устройваше всички. Меган сви рамене почти извинително. Това трябваше да ми покаже, че думите й са били благодарност, задето я спасих от разбойниците с узитата. Останалите се събраха около Джон и излязоха заедно с него.

Аз останах вътре. Чувствах се безсилен и ядосан.

— Вие се проваляте — рекох подире им тихо.

По някаква причина това накара Джон да спре. Той ме погледна. Другите вече бяха навън.

— Никога не се занимавате с истинските мишени — горчиво продължих аз. — Винаги подбирате по-безобидните, като Случайност. Такива, които можете да изолирате и да убиете. Чудовища, да, но относително маловажни. Никога не се захващате с истинските чудовища, с Епичните, които ни разбиха и превърнаха страната в руини.

— Правим каквото можем. Ако загинем в опит да убием някой непобедим Епичен, няма да има полза за никого.

— Няма особена полза и от убийствата на такива като Случайност. Прекалено много са и ако продължавате да си подбирате подобни мишени, никой няма да го е грижа за вас. Вие само дразните. Не можете да промените света по този начин.

— Ние не се и опитваме — отговори Джон. — Само убиваме Епични.

— Какво би искал да направим, момко? — попита по-развеселено Хардман, т.е. Коуди. — Да се заемем направо със Стоманеното сърце ли?

— Да — разгорещих се аз и пристъпих напред. — Искате ли да промените нещата? Искате ли да ги накарате да се страхуват? Точно него трябва да атакувате! Покажете им, че никой не стои над нашето отмъщение!

Джон поклати глава. Продължи по пътя си, а престилката му шумолеше.

— Взех това решение преди години, синко. Трябва да водим тези битки, които имаме възможност да спечелим.

Излезе в коридора. Оставиха ме в малката стая. Забравеният фенер излъчваше странна топлина в стоманеното помещение.

Провалих се.

7.

Стоях в помещението, което приличаше на кутия, в светлината на оставеното фенерче. Май батериите му бяха на привършване, но стоманените стени отразяваха добре мътната светлина.

Не, рекох си.

Пристъпих навън, без да ме е грижа за предупрежденията. Нека ме застрелят.

Техните отдалечаващи се фигури бяха осветени от мобилните им — група тъмни силуети в тесния коридор.

— Никой друг не се бори — провикнах се аз подире им. — Никой дори не се опитва! Само вие останахте. Ако дори вие се боите от такива като Стоманеното сърце, как тогава някой би могъл даже да мисли другояче?

Възмездителите продължиха да крачат.

— Работата ви има значение! — изкрещях аз. — Но не е достатъчна! Докато най-могъщите Епични продължават да се смятат за недосегаеми, нищо няма да се промени. Докато вие продължавате да не ги закачате, всъщност доказвате онова, което те все разправят! Че ако един Епичен е достатъчно силен, може да взима каквото си ще, да прави каквото си ще. Вие казвате, че те заслужават да властват.

Групата продължи да върви, обаче Проф — който беше в задната част — като че се позабави. Само за миг.

Поех дълбоко дъх. Оставаше ми да опитам още само едно.

— Виждал съм Стоманеното сърце да кърви.

Проф застина.

Това накара другите да спрат. Проф ме погледна през рамо.

— Моля?

— Виждал съм Стоманеното сърце да кърви.

— Невъзможно — рече Ейбрахам. — Той е напълно неуязвим.

— Виждал съм го — казах. Сърцето ми блъскаше, лицето ми се потеше. Никога никому не бях казвал. Тайната беше прекалено опасна. Ако Стоманеното сърце узнаеше, че някой е оцелял при онова нападение в банката, щеше да ме подгони. Нямаше да мога нито да се скрия, нито да избягам. Не и ако той си науми, че знам тайната му.

Не я знаех. Не съвсем. Но имах следа — може би единствената, с която някой разполагаше.

— Съчиняването на лъжи няма да те вкара в нашия отбор, синко — бавно рече Проф.