Стоманеното сърце

Аз посърнах. Ама… само преди няколко минути тя беше най-приятелски настроена към мен.

— По-рано ти се застъпи за него — каза Ейбрахам, като че чул мисълта ми.

Това я накара да се начумери.

— Преди да чуя тая налудничава история. Той лъже, опитва да се промъкне в нашия екип.

Отворих уста да възразя, обаче един поглед от Проф ме накара да премълча забележката.

— Ти май го обмисляш — обърна се към него Коуди.

— Проф — обади се Тиа. — Този поглед ми е познат. Спомни си какво се случи със Здрачната стража.

— Помня — отговори Проф и продължи да ме изучава.

— Какво? — попита Тиа.

— Той знае за спасителите.

— За спасителите ли? — попита Коуди.

— Стоманеното сърце укри, че е убил спасителите — тихо каза Проф. — Малцина знаят какво стори той на спасителите и на оцелелите. Друг път не е убивал притеклите се на помощ, когато е разрушавал сгради. Само спасителите в Първа обединена.

— Наистина има нещо различно в начина, по който той разруши банката — продължи Проф. — Знаем, че е влязъл там и е говорил с хората вътре. Другаде не го е правил. Казват, че излязъл от Първа обединена разгневен. Нещо се е случило вътре. Това ми е известно отдавна. Останалите водачи на клетки също го знаят. Заключихме, че е свързано със Смъртоносното посочване. — Проф седеше с ръка върху коляното и замислено потропваше с пръст, като ме изучаваше. — Стоманеното сърце се сдоби с белега си в онзи ден. Никой не знае как.

— Аз знам — рекох.

— Може би — отвърна Проф.

— Може би — вметна Меган. — А може би не. Проф, той може да е подочул за убийствата, да знае за белега и да си е измислил останалото. Няма начин да се докаже, понеже ако той е прав, то той и Стоманеното сърце са единствените свидетели.

Проф кимна бавно.

— Почти невъзможно е да ударим Стоманеното сърце — рече Ейбрахам. — Дори и да успеем да разберем слабото му място, той има пазачи. Силни пазачи.

— Зарево, Конфлукс и Повелителя на нощта — отвърнах аз, кимайки. — Имам план как да се справим с всеки от тях. Мисля, че съм разбрал слабите им места.

— Така ли? — свъси се Тиа.

— Десет години — тихо отвърнах аз. — Десет години единствено планирам как да се добера до него.

Проф още изглеждаше умислен.

— Синко — обърна се той към мен. — Как каза, че ти е името?

— Дейвид.

— Добре, Дейвид. Ти отгатна, че ще нападнем Случайност. Какъв според тебе ще е следващият ни ход?

— Ще напуснете Нюкаго до свечеряване — незабавно отговорих аз. — След като капанът щракне, екипите винаги постъпват така. Разбира се, тук няма свечеряване. Но ще се изнесете до няколко часа и ще се присъедините към останалите Възмездители.

— И кой е следващият Епичен, когото планираме да ударим?

— Е — подзех аз и почнах да мисля бързо и да си припомням моите списъци и планове. — Напоследък никой от вашите екипи не е действал в Централните прерии или в Калиф. Предполагам, че следващата ви мишена ще е или Ловкият в Омаха, или Светкавицата — един от Епичните в бандата на Снежния в Сакраменто.

Коуди тихо подсвирна. Явно бях предположил доста добре. Не бях напълно сигурен. В последно време излизах прав къде ще ударят клетките на Възмездителите в около една четвърт от случаите.

Проф внезапно се надигна.

— Ейбрахам, подготви Яма четиринадесет. Коуди, гледай да нагласиш фалшива следа, която да води към Калиф.

— Яма четиринадесет ли? — попита Тиа. — Да не би да оставаме в града?

— Да — отвърна Проф.

— Джон — обърна се към него Тиа. Вероятно с истинското му име. — Не мога…

— Не казвам, че ще ударим Стоманеното сърце — рече той и вдигна ръка. Посочи към мен. — Обаче ако хлапето е разбрало какво предстои да правим, може и друг да се е досетил. Това означава, че е необходимо да се променим. Веднага. Ще се окопаем тук за няколко дни. — Погледна ме. — А за Стоманеното сърце… ще видим. Първо искам отново да чуя историята ти. Искам да я чуя десет пъти. И тогава ще реша какво ще правим по-нататък.

Протегна ръка към мен. Поех я колебливо и го оставих да ме изправи на крака. Имаше нещо в очите на този човек, нещо, което не очаквах да видя. Омраза към Стоманеното сърце, дълбока, почти колкото моята. Проявяваше се в начина, по който той изговаряше името на Епичния, в начина, по който очите му се присвиваха и сякаш пламваха, когато го изричаше.

В онзи миг сякаш ние двамата се разбрахме.

Проф, рекох си. Професор. PhD. Човекът, който създаде Възмездителите, се нарича Джонатан Федрус. Ф-д1.

Това не беше просто командир на отряд, шеф на една от клетките на Възмездителите. Това беше самият Джонатан Федрус. Техният водач и основател.

8.

— И така… — продумах аз, когато излязохме от стаята. — Къде е това място, където отиваме? Яма четиринадесет?

— Не ти е нужно да знаеш — отговори Проф.

— Мога ли да си получа пълнителя на пушката?

— Не.

— А трябва ли да науча някакви… де да знам. Тайни ръкостискания? Специални идентификации? Кодове? Така че останалите Възмездители да знаят, че съм от тях?

— Синко, ти не си един от нас.