Стоманеното сърце

— Твоя план ли? — Явно не беше изненадан, че съм се досетил за името му.

— За убийството на Стоманеното сърце.

— Ти имаш план за убийството на най-могъщия Епичен в страната?

— Както Ви казах и по-рано.

— Помислих, че искаш да се присъединиш към нас и да ни накараш ние да го направим.

— Имам нужда от помощ. Обаче не съм дошъл с празни ръце. Разполагам с подробен план. Мисля, че ще проработи.

Проф само поклати глава и явно потъна в мисли.

Внезапно Ейбрахам се разсмя.

— Харесвам го. Има… нещо в него. Un homme témeraire. Проф, сигурен ли си, че не приемаме нови членове?

— Да — равно отвърна Проф.

— Поне погледнете плана ми, преди да го изгорите. Моля Ви.

— Джон — намеси се Тиа, — искам да видя тези снимки. Вероятно са фалшиви, но все пак.

— Добре — съгласи се Проф и ми подхвърли нещо. Пълнителя на моята пушка. — Промяна в плана. Коуди, взимаш Меган и момчето и отивате в жилището му. Ако Правоприлагането са там и изглежда, че ще вземат информацията, унищожете я. Но ако мястото ви се види безопасно, донесете я тук. — Той ме погледна. — Унищожете каквото не може да се носи лесно. Разбрано?

— Да — отговори Коуди.

— Благодаря — казах аз.

— Това не е услуга, синко. И се надявам също така да не се окаже грешка. Вървете. Не разполагаме с много време, преди да успеят да те проследят.

Докато наближим Дитко плейс, подземните улици почнаха да стихват. Ще си кажете, че при постоянната тъмнина в Нюкаго няма да има „ден“ и „нощ“, обаче има. Хората са склонни да искат да спят, когато всички спят, затова се установява някаква рутина.

Разбира се, има едно малцинство, което не обича да прави каквото му се казва, дори и да се отнася до нещо просто. И аз бях такъв. Да не спя цяла нощ означаваше да будувам, когато всички останали спят. По-тихо е, по-уединено.

Лампите на тавана бяха свързани с часовник някъде и когато беше нощ, почваха да светят в по-слабо. Промяната беше трудно доловима, но се научихме да я забелязваме. Затова макар Дитко плейс да се намираше близо до повърхността, по улиците нямаше много движение. Хората спяха.

Пристигнахме в парка — просторно подземно помещение, изсечено в стоманата. В тавана му имаше множество отвори за чист въздух, а лампите по ръба светеха със синьо-виолетова светлина. Центърът на високото помещение беше отрупан с донесени отвън скали — истински скали, не превърнати в стомана. Имаше и дървени детски играчки, прилично поддържани, домъкнати отнякъде. Денем мястото се изпълваше с деца — такива, които бяха твърде малки за работа или чиито семейства можеха да си позволят те да не работят. Старици и старци се събираха, плетяха чорапи или вършеха други прости неща.

Меган вдигна ръка да ни спре.

— Мобилните? — прошепна тя.

Коуди изсумтя.

— Да ти приличам на аматьор? Без звук е.

Аз се поколебах, после извадих моя мобилен от джобчето на рамото и проверих повторно. За щастие, беше без звук. Обаче извадих и батерията за всеки случай. Меган тихо излезе от тунела и тръгна през парка към сянката на една голяма скала. Коуди я последва. Тръгнах и аз, като се снишавах и се държах възможно най-близо до обраслите с мъх камъни.

Някъде горе няколко коли изръмжаха по улицата до отдушниците. Нощни пътници се прибираха у дома. Понякога хвърляха боклуци върху нас долу. Изненадващо много от богатите имаха обикновени професии. Счетоводители, учители, продавачи, компютърни техници — въпреки че информационната мрежа на Стоманеното сърце беше достъпна само за най-доверените. Никога не бях виждал истински компютър, само моя мобилен.

Светът горе беше различен и професии, които някога бяха обикновени, сега се полагаха само на привилегированите. Всички останали работехме във фабрики или шиехме дрехи, докато седим в парка и гледаме децата.

Стигнах скалата и приклекнах до Коуди и Меган. Те крадешком оглеждаха двете далечни стени на помещението, където бяха изсечени жилищата. Десетки дупки в стената предоставяха домове с различни размери. До тях се достигаше по метални пожарни стълби, донесени от необитаеми сгради на повърхността.

— Е, кое е? — попита Коуди.

Аз посочих.

— Виждаш ли онази врата на второто ниво, далече вдясно? Това е.

— Бива си го — рече Коуди. — И как можеш да си го позволиш? — Зададе въпроса небрежно, обаче знаех, че е подозрителен. Всички бяха такива. Е, предполагам, това можеше да се очаква.

— Имах нужда от самостоятелно помещение за моите проучвания. Фабриката, където работех, събира всички заплати, докато си дете, и когато навършиш осемнадесет, започва да ти ги дава на едногодишни плащания. Парите се оказаха достатъчни да ми осигурят една година в собствена стая.

— Готино — заключи Коуди. Чудех се дали обяснението ми е минало пред него или не. — Не личи Правоприлагането вече да са се добрали до тук. Може би не са успели да свържат описанието с тебе.

Аз бавно кимнах, обаче до мен Меган се озърташе с присвити очи.

— Какво има? — попитах.

— Изглежда прекалено лесно. Нямам вяра на неща, които изглеждат прекалено лесни.