Стоманеното сърце

Искри, рекох си и се почувствах като слонце. Продължихме да вървим мълчаливо, което явно напълно устройваше Меган.

— Имаш ли представа колко е дразнещо? — попитах я накрая.

Тя ме изгледа, без да показва емоции.

— Дразнещо ли?

— Да, дразнещо. Прекарах последните десет години от живота си в изучаване на Епичните и на Възмездителите. Сега, когато съм с вас, ми се казва да не задавам въпроси за важните неща. Това е дразнещо.

— Мисли си за нещо друго.

— Няма друго. Не и за мен.

— Момичета.

— Нямам.

— Хоби.

— Нямам. Само вие, хора, Стоманеното сърце и моите записки.

— Чакай малко. Записки ли каза?

— Точно така. Денем работех във Фабриката и винаги надавах ухо за слухове. Свободните си дни прекарвах в харчене на малкото пари, с които разполагах, за да купувам вестници или да плащам за разказите на хора, които са пътували навън. Запознах се и с някои брокери на информация. Всяка нощ работех по записките си и сглобявах всичко. Осъзнавах, че трябва да съм специалист по Епичните, затова и станах такъв.

Тя се свъси мрачно.

— Знам — додадох аз с гримаса. — Звучи все едно нямам живот. Не си първият човек, който ми го казва. Останалите във Фабриката…

— Млъкни. Писал си за Епичните. А за нас? За Възмездителите?

— Разбира се, записвах. Какво се очаква да направя? Да го държа в главата си ли? Запълних няколко тетрадки — вярно, предимно с догадки, обаче мен много ме бива в догадките… — Замълчах, понеже си дадох сметка защо тя изглежда толкова разтревожена.

— И къде е всичко това? — тихо попита Меган.

— В моя апартамент. Би трябвало да е в безопасност. Искам да кажа, никой от онези дръвници не се приближи достатъчно, че да ме види.

— А жената, която ти измъкна от колата й?

Аз се поколебах.

— Мдаа. Тя видя лицето ми. Може да е в състояние да ме опише. Ама това няма да е достатъчно да ме издирят, нали?

Меган мълчеше.

Да, помислих си аз. Да, това може да е достатъчно. Правоприлагането много си разбираха от работата. И за беля в миналото ми имаше няколко инцидента, например катастрофата с таксито. Имах досие, а Стоманеното сърце щеше доста да мотивира Правоприлагането да проследят всяка диря във връзка със смъртта на Случайност.

— Трябва да говорим с Проф — каза Меган и ме повлече за ръка напред, към останалите.

9.

Проф изслуша обяснението ми с умислени очи.

— Да — рече той, когато приключих. — Трябваше да разбера това. Има смисъл.

Успокоих се. Боях се, че той ще се разгневи.

— Какъв е адресът, синко?

— 15-32 Дитко плейс — отговорих аз. Беше издълбано в стоманата около парк в една от по-приличните части на подземните улици. — Тесничко е, обаче живея сам. Държа здраво заключено.

— На Правоприлагането няма да им трябва ключ — отвърна Проф. — Коуди, Ейбрахам, идете там. Заложете запалителна бомба, уверете се, че вътре няма никой, и взривете цялото помещение.

Тревогата ме прониза внезапно, все едно някой беше свързал пръстите на краката ми с автомобилен акумулатор.

— Какво?

— Не можем да допуснем Стоманеното сърце да се добере до тази информация, синко. Не само до сведенията, ами и тези, които си събрал за другите Епични. Ако са толкова подробни, колкото ти твърдиш, той може да ги ползва срещу други Епични в региона. Стоманеното сърце вече и без това е прекалено влиятелен. Трябва да унищожим тези данни.

— Не можете! — възкликнах аз и гласът ми отекна в тесния тунел със стоманени стени. Тези бележки бяха делото на живота ми. Не че бях на тоя свят толкова отдавна, но все пак… десетгодишни усилия? Да ги загубя щеше да е все едно да загубя ръката си. Предложеха ли ми избор, по-скоро бих загубил ръката.

— Синко — отвърна Проф. — Не ме притискай. Мястото ти тук е доста нестабилно.

— Вие имате нужда от тази информация — възразих аз. — Тя е важна, сър. Защо да изгаряте стотици страници сведения за силите на Епичните и за възможните им слаби места?

— Сам каза, че си ги събирал от слухове — обади се Тиа, скръстила ръце. — Съмнявам се, че имаш нещо, което вече да не ни е известно.

— А известна ли ви е слабостта на Повелителя на нощта? — попитах аз в отчаянието си.

Повелителя на нощта. Той беше един от Висшите Епични, телохранители на Стоманеното сърце. Неговите сили създаваха непрестанния мрак над Нюкаго. Той самият беше призрачна фигура, съвършено безплътен и неуязвим за огнестрелно или каквото и да било оръжие.

— Не — призна Тиа. — И не ми се вярва и на тебе да ти е известна.

— Слънчевата светлина — отговорих аз. — На слънце той добива плът. Имам снимки.

— Ти имаш снимки на Повелителя на нощта в телесна форма? — удиви се Тиа.

— Така мисля. Човекът, от когото ги купих, не беше сигурен, обаче аз съм — в рамките на разумното.

— Ей, момко — провикна се Коуди. — А не щеш ли да купиш от мене Лох Нес? На добра цена ще ти го дам.

Изгледах го, ала той само сви рамене. Лох Нес беше в Шотландия — това поне и аз го знаех. Пък и заврънтулката на кепето на Коуди беше нещо шотландско или английско. Обаче акцентът му не се връзваше.

— Проф — обадих се отново аз. — Федрус, сър, моля Ви. Трябва да видите моя план.