Стоманеното сърце

— Все още можем да измъкнем информацията — възразих аз. — Те ме чакат, обаче са пратили само една низша Епична. Значи искат мене, но още не са проумели, че зад снощното убийство стоят Възмездителите. Или пък не знаят какво е моето участие. Вероятно още не са прочистили стаята ми, дори и да са проникнали вътре и да са прегледали какво има там.

— Отлично основание да изгорим това място — каза Меган. — Съжалявам, но ако те са толкова близо…

— Ама разбери ме, важно е да влезем сега — възразих аз с растяща тревога. — Трябва да разберем какво са пипали, ако не друго. Това ще ни покаже какво са разкрили. Изгорим ли апартамента сега, сами се ослепяваме.

Двамата се поколебаха.

— Можем да ги спрем. И междувременно можем да убием една Епична. Ръцете на Рефракционната са изцапани с доста кръв. Тъкмо миналия месец някой я засякъл на пътя. Тя създала илюзия за завой на шосето и забила нарушителя в една къща. Шестима убити. В колата имало деца.

Епичните проявяваха подчертана, даже невероятна, липса на морал и съвест. Това тревожеше някои хора, във философски смисъл. Теоретици, учени. Те се дивяха на неподправената безчовечност на повечето Епични. Дали Епичните убиваха, защото по някаква причина Злочестие избираше само ужасни хора, които да се сдобият със сили? Или защото тези изумителни сили извращават човек и го правят безотговорен?

Нямаше категорични отговори. Не ми пукаше от това; не бях учен. Да, правех проучвания, но така постъпват и спортните запалянковци по отношение на любимия си отбор. Защо Епичните правят това, което правят, за мен нямаше по-голямо значение, отколкото има за бейзболния фен физиката на батата, удряща топката.

Само едно беше важно — Епичните не се и замисляха за живота на обикновените хора. В техните умове жестокото убийство беше подходящо възмездие и за най-дребното нарушение.

— Проф не е одобрил да убиваме Епичен — каза Меган. — Не е по процедурата.

Коуди се ухили.

— Убийството на Епични винаги е по процедурата, момичето ми. Ти просто не си била с нас достатъчно дълго, та да го разбереш.

— Имам димка в стаята — подхвърлих аз.

— Моля? И как така? — попита Меган.

— Израснал съм в оръжейна фабрика. Правехме пушки и пистолети, но работехме и с други фабрики. От време на време успявах да отмъкна по някоя благина от купчините с бракувано от качествения контрол.

— И димката е благина? — поинтересува се Коуди.

Аз се намусих. Какво искаше да каже пък сега? Кой би се отказал от една димка, ако му падне? Впрочем Меган съвсем лекичко се усмихна. Тя разбираше.

Не те разбирам, момиче, рекох си. Носи експлозиви в дрехата си и е отличен стрелец, а се притеснява за процедурата, когато има възможност да убие Епичен? И когато ме хвана да я гледам, изразът й отново стана студен и надменен.

Да не би да я обидих с нещо?

— Ако успеем да вземем димката, мога да я ползвам за неутрализиране на силите на Рефракционната — казах аз. — Тя обича да стои близо до екипите си. Значи ако успеем да привлечем войниците в затворено пространство, тя вероятно ще ги последва. Мога да запаля димката и когато тя накара Рефракционната да се покаже, ще я застрелям.

— Горе-долу бива — отговори Коуди. — А как ще успеем да свършим всичко това и да вземем твоите записки?

— Лесно — отговорих аз и без особено желание подадох пушката си на Меган. По-вероятно беше да успея да ги залъжа невъоръжен. — Ще им дадем онова, което чакат. Мен.

10.

Напъхал ръце в джобовете на якето си, прекосих улицата и се отправих към моя апартамент. Попипвах с пръст ролката изолирбанд, която обикновено носех. Двамата не харесаха плана ми, обаче не предложиха нищо по-добро. Надявах се да успеят да изпълнят ролите си в него.

Без пушката се чувствах съвсем гол. В стаята имах скрити два пистолета, обаче без пушка човек не е истински опасен. Или поне не е принципно опасен. Да улучиш нещо с пистолет винаги ми се виждаше случайно.

Меган успя, помислих си тогава. Не просто улучи, ами улучи Висш Епичен в полет, стреляйки с два пистолета, и то с единия — от хълбок.

По време на сражението ни със Случайност тя показа чувство. Страст, гняв, раздразнение. Последните две — към мен, но поне беше нещо. И тогава, за няколко мига, след като той падна… имаше връзка. Задоволство, одобрение, което пролича, когато тя говори на Проф в моя полза.

Сега го нямаше. Какво означаваше това?

Спрях в края на детската площадка. Да не би наистина да мислех за момиче сега? Намирах се само на пет крачки от мястото, където се криеха група от Правоприлагането, вероятно насочили към мен автомати или енергийни оръжия.

Идиот, рекох си и се заизкачвах по металната стълба към моя апартамент. Щяха да изчакат да извадя нещо инкриминиращо и тогава да ме спипат. Надявах се.

Беше мъчително да се качвам по стълбите така, с гръб към врага. Направих каквото правех винаги, когато ме обземеше страх. Замислих се как баща ми пада окървавен до колоната в разрушеното фоайе на банката, а аз се крия. Не помогнах.