Стоманеното сърце

Първият ми ход беше да се върна и да изхвърля през вратата пушката на Рой — той пълзеше към нея. После проверих другите двама войници. Единият беше мъртъв, другият имаше слаб пулс, но нямаше скоро да се свести.

Време беше да действам бързо. Измъкнах тетрадките от матрака и ги натъпках в раницата. Тя се изду от шестте дебели тетрадки и индекса. Позамислих се и извадих от раницата резервния чифт обувки. Нови обувки можех да си купя, но не можех да заменя тетрадките.

И последните две влязоха, а зад тях вмъкнах папките за Стоманеното сърце, Повелителя на нощта и Зарево. След миг добавих и тази за Конфлукс. Тя беше най-тънка. Много малко се знаеше за потайния Висш Епичен, който ръководеше Правоприлагането.

Рой още кашляше, макар че димът се беше разнесъл. Той смъкна шлема. Беше сюрреалистично да видя това познато от години лице с униформата на врага. Не че сме били приятели — всъщност аз нямах приятели — но го имах за пример.

— Ти работиш с Възмездителите — каза Рой.

Трябваше да се постарая да оставя фалшива следа, да го накарам да мисли, че работя с някой друг.

— Какво? — възкликнах в отговор и направих всичко по силите си да изглеждам изумен.

— Не се опитвай да криеш, Дейвид. Всеки знае, че Възмездителите удариха Случайност.

Коленичих до него; раницата беше преметната през рамото ми.

— Слушай, Рой, не им позволявай да те излекуват, окей? Знам, че в Правоприлагането има Епични, които могат да го направят. Не им позволявай, ако успееш.

— Какво? Защо?

— Ще искаш да прекараш следващия епизод в отпуск по болест, Рой — продължих аз тихо и настойчиво. — Властта в Нюкаго ще премине в други ръце. Ослепителният се изправя срещу Стоманеното сърце.

— Ослепителният ли? Кой е това, по дяволите?

Прекрачих останалите от моите папки, неохотно извадих от сандъка тенекия със запалителна течност и я излях върху леглото.

— Ти работиш за друг Епичен? — прошепна Рой. — И наистина мислиш, че някой може да оспори властта на Стоманеното сърце? Искри, Дейвид! Кажи ми, колко съперници е убил той?

— Сега е друго — отговорих аз и извадих кибрит. — Ослепителният е различен.

Драснах клечката.

Не можех да взема останалите папки. Те съдържаха източници, отделни факти и статии за нещата, които бях записал в тетрадките. Исках да ги взема, обаче в раницата нямаше повече място.

Пуснах клечката. Леглото пламна.

— Един от приятелите ти може да е още жив — казах на Рой и кимнах по посока на двамата паднали от Правоприлагането. Водачът беше прострелян в главата, но другият имаше рана отстрани в торса. — Изнеси го. После се скатай, Рой. Задават се опасни дни.

Метнах раницата на рамо и бързо излязох на стълбите. На слизане срещнах Меган.

— Планът ти се провали — тихо каза тя.

— А, доста добре мина. Епичната е мъртва.

— Само защото беше оставила мобилния си на вибрация — отвърна Меган и забърза надолу по стъпалата редом с мен. — Ако тя не беше небрежна…

— Извадихме късмет — съгласих се аз. — Но все пак победихме.

Мобилните бяха просто част от ежедневието. Хората може и да живееха в дупки, но всички имаха мобилни за забавление.

Срещнахме Коуди в основата на катерушката, близо до трупа на Рефракционната. Подаде ми пушката.

— Момко, това беше страхотно.

Примигнах. Очаквах от него поредното конско, като от Меган.

— Проф има да ревнува, че не е дошъл лично — продължи Коуди и преметна своята пушка през рамо. — Ти ли й позвъни?

— Аха.

— Страхотно — повтори той и ме потупа по гърба.

Меган съвсем не беше толкова доволна. Изгледа остро Коуди, после посегна към раницата ми.

Аз се възпротивих.

— За пушката ти трябват две ръце — рече тя, смъкна раницата и я преметна. — Да се размърдаме. Правоприлагането ще… — Тя млъкна, когато забеляза как Рой с последни сили измъква колегата си от горящата стая върху стълбищната площадка.

Зле ми беше, но само малко. Горе бучаха коптери; Рой скоро щеше да получи помощ. Хукнахме през парка и се насочихме към тунелите, които водеха по-дълбоко в подземните улици.

— Оставил си ги живи? — попита Меган, докато тичахме.

— По-полезно е. Заложих лъжлива следа за нас. Излъгах го, че работя за Епичен, който иска да предизвика Стоманеното сърце. Надявам се, че това ще им попречи да търсят Възмездителите. — Помълчах малко и добавих. — Има и друго. Те не са наши врагове.

— Врагове са ни, разбира се — тросна се Меган.

— Не — каза Коуди, който тичаше край нея. — Той е прав, момичето ми. Не са ни врагове. Може да работят за врага, обаче са си най-обикновени хора. Правят каквото могат, за да преживяват.

— Не можем да разсъждаваме така — възрази Меган. Стигнахме до едно разклонение на тунела. Тя ме изгледа студено. — Не можем да проявяваме милост към тях. Те не проявяват милост към нас.

— Не бива да ставаме като тях, моето момиче — поклати глава Коуди. — Някой път чуй какво казва Проф по въпроса. Ако се налага да постъпваме като Епичните, за да ги победим, значи не си струва.

— Чувала съм го. Не се тревожа за него, а за нашия Колене.