Стоманеното сърце

— Както ти казах, момко, ти и без това скоро ще видиш как действат. Спокойно мога да те подготвя. Пък и вече знаеш толкова много за нас, че още нещо не е от значение.

— Добре — лекомислено отговорих аз, после долових мрачните нотки в гласа му. Беше оставил нещо недоизказано — вече знаех толкова много, че не можеха да ме оставят да си тръгна свободно.

Проф ми беше дал възможност да си ида. А аз бях настоял да ме вземат. В този момент или щях да ги убедя, че не представлявам заплаха, и да се присъединя към тях, или те щяха да ме оставят. Мъртъв.

Преглътнах неловко. Устата ми беше пресъхнала изведнъж. Сам си го изпросих, укорих се строго. Знаех, че ако успея да се присъединя към тях, никога не бих могъл да си тръгна. Бях вътре и толкова.

— И така… — Насилвах се да не разсъждавам върху факта, че този човек — или кой да е от тях — може един ден да реши да ме убие в името на общото благо. — И така, как Проф е измислил тези ръкавици? Никога не съм чувал за нещо подобно.

— Епичните — отговори Коуди и гласът му отново стана дружелюбен. — Проф веднъж се изтърва. Тиа казва, че в началото са ставали такива работи: преди обществото да рухне, някои Епични били залавяни и задържани. Не всички са толкова могъщи, та лесно да се измъкнат от плен. Разни лаборатории ги изследвали, опитвали да разберат как действат силите им. Оттогава е технологията за неща като тензорите.

Не бях го чувал и сега разни работи почнаха да си застават по местата за мен. Точно около появата на Злочестие бяхме постигнали толкова голям напредък в технологиите. Енергийни оръжия, авангардни енергийни източници и акумулатори, нова мобилна технология — затова нашите мобилни работеха под земята и имаха значителен обхват и без предавателни кули.

Разбира се, когато Епичните почнаха да взимат надмощие, загубихме много от това. А каквото ни остана, се намираше под контрола на Епични като Стоманеното сърце. Опитах да си представя как изследват ранните Епични. Затова ли толкова много от тях бяха зли? Съпротивляваха се на изследванията?

— Дали някой от тях се е подложил на изследвания доброволно? — попитах аз. — Колко лаборатории са се занимавали с това?

— Не знам. Мисля, че не е много важно.

— И защо да не е?

Коуди сви рамене. Още носеше пушката, а мобилният му осветяваше приличния на гробница метален коридор. Катакомбите миришеха на прах и влага.

— Тиа все говори за научната основа на Епичните — каза той. — А според мен те не могат да се обяснят така. Толкова много от свързаните с тях неща разбиват на пух и прах онова, което трябва да се случи според науката. Понякога се чудя дали те не дойдоха, защото си мислехме, че можем да обясним всичко.

Не ни отне още много време да пристигнем. Бях видял, че Меган ни води по мобилния, който показва карта на дисплея. Забележително. Карта на стоманените катакомби? Не подозирах, че подобно нещо съществува.

— Ето — рече Меган и махна по посока на дебел сноп усукани кабели, които висяха като завеса пред стената. Такива гледки бяха обичайни тук долу, където Копачите бяха оставили сума ти недовършени неща.

Коуди пристъпи напред и потропа по една плоча близо до жиците. След няколко мига се чу далечен отговор.

— Влизай, Колене — каза ми той и посочи жиците.

Поех дъх и пристъпих напред, като ги побутнах с дулото на пушката. Отзад имаше малък тунел, който вървеше стръмно нагоре. Налагаше се да пълзя. Погледнах назад към Коуди.

— Няма опасност — обеща той. Не можех да преценя дали ме пуска пръв заради някакво латентно недоверие или заради удоволствието да ме гледа как се гърча. Май моментът не беше подходящ да споря или да се дърпам. Запълзях.

Тунелът беше толкова тесен, че се тревожех да метна пушката на гръб — едно одраскване можеше да извади мерника и оптиката от строя. Затова пълзях и я държах в дясната ръка, което правеше нещата още по-неудобни. Тунелът водеше към някаква далечна мека светлина. Пълзях толкова дълго, че като я стигнах, коленете вече ме боляха. Нечия силна ръка ме улови за лявата мишница и ми помогна да изляза. Ейбрахам. Тъмнокожият мъж се беше преоблякъл в работни панталони и зелен потник, който разкриваше мускулестите му ръце. Не бях забелязал по-рано, че носи на врата си малък сребърен медальон, който се подава от дрехата.

Стаята, в която се озовах, беше неочаквано просторна. Достатъчно, та отрядът да разположи екипировката си и няколко спални чувала, без да става претъпкано. Имаше голяма метална маса, която излизаше направо от пода, пейки край стените и столове около масата.

Изсекли са я на място, осъзнах аз, докато оглеждах скулптрираните стени. Направили са тази стая с тензорите. Издялали са мебелите направо в нея.

Впечатляващо беше. Зяпнах. Отстъпих, за да може Ейбрахам да помогне на Меган да излезе от тунела. Стаята имаше две врати към видимо по-малки помещения. Осветяваше се от фенери, а на пода — залепени, за да не може човек да се препъне в тях — лежаха кабели, които водеха към друг малък тунел.