Стоманеното сърце

Никога вече няма да съм такъв страхливец.

Стигнах до вратата на моя апартамент, после се замотах с ключовете. В далечината чух дращене, обаче се престорих, че не забелязвам. Трябва да беше снайперистът върху катерушката, който сменяше позиция, за да ме държи на прицел. Да, от този ъгъл със сигурност го видях. Катерушката беше тъкмо толкова висока, че той да може да стреля в апартамента ми през вратата.

Пристъпих в единствената си стая. Без антре или нещо такова, просто дупка в стоманата, като повечето жилища из подземните улици. Може и да нямах баня и течаща вода, но по тукашните стандарти живеех доста добре. Цяла стая, само за един човек?

Поддържах я разхвърляна. Няколко стари кутийки от макарони стояха на купчина до вратата и миришеха на подправки. По пода се валяха дрехи. На масата имах кофа с вода отпреди два дни и камара мърляви и очукани прибори за хранене.

Не ги използвах, за да ям с тях. Те бяха за показ. Също и дрехите; не носех нито една от тях. Истинските ми дрехи, четири здрави ката, стояха винаги чисти и изпрани, сгънати в сандъка до матрака ми на пода. Преднамерено поддържах стаята разхвърляна. Това всъщност ми лазеше по нервите, понеже обичам нещата да са спретнати.

Бях установил, че мърлящината притъпява бдителността на хората. Ако хазяйката ми се качеше тук да души, щеше да открие каквото очаква. Тийнейджър, току-що навършил пълнолетие, който пилее заработеното за една година лесен живот, преди отговорностите да го връхлетят. Тя не би надзъртала или ровичкала за тайници.

Забързах към сандъка. Отключих го и измъкнах раницата си — вече заредена с един чифт дрехи, резервни обувки, няколко сухи порциона и два литра вода. В джоба от едната страна имаше пистолет, а от другата — димка.

Пристъпих към матрака и разкопчах калъфката. Вътре беше моят живот. Десетки папки, пълни с изрезки от вестници и събрана оттук-оттам информация. Осем тетрадки, изписани с моите мисли и открития. Една по-голяма тетрадка с индексите ми.

Може би трябваше да взема всичко с мен, когато тръгвах да гледам нападението над Случайност. В края на краищата надеждата ми беше да ида при Възмездителите. Обмислих го, но реших, че няма да е разумно. На първо място, беше прекалено много. Бих могъл да го нося, ако се налага, но щеше да ме бави.

И просто беше твърде ценно. Това проучване беше най-стойностното нещо в живота ми. Събирането на някои от сведенията за малко не ме беше погубило — да шпионирам Епичните, да задавам въпроси, които е по-добре да не се задават, да плащам на съмнителни осведомители. Гордеех се с него, да не споменаваме, че се боях да не му се случи нещо. Бях преценил, че тук е на сигурно място.

Металната площадка на стълбите отвън се разлюля от нечии ботуши. Погледнах през рамо и видях едно от нещата, от които обитателите на подземните улици се бояха най-много — Правоприлагането в пълно бойно снаряжение. Стояха на площадката с автомати в ръце, лъскави черни шлемове на главите и армейски брони на гърдите, коленете и ръцете. Бяха трима.

Шлемовете им имаха черни забрала, които се спускаха над очите и оставяха устните и брадичките открити. Бяха с вградено нощно виждане и светеха в бледо зелено с една особена, прилична на дим, шарка, която се въртеше и правеше вълнички, отпред. Беше хипнотизираща — казваха, че тъкмо това е и предназначението й.

Нямаше нужда да се преструвам, за да се ококоря и мускулите ми да се напрегнат.

— Ръцете на главата — нареди водачът им, вдигнал на рамо автомата, чието дуло сочеше към мен. — На колене, поданико.

Така наричаха хората — поданици. Стоманеното сърце не се затормозяваше с никакви глупави преструвки, че владението му е някаква си република или има представително управление. Не наричаше хората граждани или другари. Те бяха поданици в неговата империя. Това е то.

— Нищо не съм направил! — изскимтях аз. — Бях там само да погледам!

— Ръцете горе, коленете долу! — ревна офицерът.

Подчиних се.

Влязоха в стаята и оставиха прага подозрително свободен, за да има снайперистът им изглед през вратата. От това, което бях прочел, сметнах, че тези тримата са част от петчленен отряд, наречен Ядро. Трима редовни войници, един специалист — в случая снайперист — и един дребен Епичен. Стоманеното сърце разполагаше с петдесетина подобни ядра.

Правоприлагането се състояха почти изцяло от отряди за специални операции. Ако имаше да се води голямо сражение — нещо истински опасно — Стоманеното сърце, Зарево, Повелителя на нощта или може би Конфлукс, който беше началник на Правоприлагането, се заемаха лично. Правоприлагането се използваха за по-дребните проблеми в града, с които Стоманеното сърце не искаше да се главоболи. В известен смисъл Правоприлагането не му беше необходимо. Те бяха версията на момчетата за паркиране на един диктатор и убиец.

Един от тримата войници ме държеше под око, докато другите двама преравяха съдържанието на матрака ми. Тя тук вътре ли е, чудех се аз. Невидима? Инстинктите и спомените от проучванията ми говореха, че би трябвало да е близо.