Стоманеното сърце

— Не лъжа — казах и отвърнах на погледа му. — Не и за това. Дайте ми няколко минути да разкажа историята си. Поне ме изслушайте.

— Това са глупости — заяви Тиа и улови Проф за ръката. — Проф, да тръгваме.

Той не отговори. Изучаваше ме, взираше се в очите ми, като че търсеше нещо. Чувствах се странно беззащитен пред него, гол. Сякаш той можеше да види всяко мое желание и прегрешение.

Бавно тръгна към мен.

— Добре, синко. Имаш петнадесет минути. — Той махна по посока на стаята. — Ще чуя каквото имаш да казваш.

Върнахме се в малката стая сред мърморенето на някои от останалите. Започвах да определям кой кой е в отбора. Ейбрахам с грамадната картечница и яките ръце би трябвало да е специалистът по тежкото въоръжение. Би трябвало да прикрива останалите от офицерите на Правоприлагането, ако нещо се обърка. Би трябвало при нужда да измъква чрез заплаха сведения от хората и вероятно да работи с тежки инструменти, ако операцията го изисква.

Червенокосата Тиа с нейното тясно изразително лице навярно беше ученият в екипа. Доколкото съдех по облеклото й, тя не влизаше в бой, пък и Възмездителите се нуждаеха от хора като нея — такива, които знаеха как точно действат силите на Епичните и могат да помогнат за разгадаването на слабостите на техните мишени.

Меган би трябвало да е острието. Тя би трябвало да влиза в опасности, да разполага Епичния в позиция. Коуди с камуфлажните дрехи и снайперската пушка беше най-вероятно огнева поддръжка. Допусках, че след като Меган някак неутрализира силите на Епичния, Коуди го поразява с точна стрелба.

Което оставяше Проф водач на екипа, предполагах. Може би второ острие в случай на нужда? Още не бях успял съвсем да определя мястото му, обаче нещо във връзка с неговото име ме човъркаше.

Щом отново влязохме в стаята, Ейбрахам беше видимо заинтересуван от онова, което щях да казвам. Тиа от друга страна изглеждаше раздразнена, докато Коуди всъщност явно се забавляваше. Снайперистът се облегна на стената, отпусна се със скръстени ръце и взе да наблюдава коридора. Останалите от отбора ме наобиколиха в очакване.

Усмихнах се на Меган, ала лицето й беше станало безизразно. Даже студено. Какво се беше променило?

Поех си дълбоко дъх.

— Виждал съм Стоманеното сърце да кърви — повторих аз. — Това се случи преди десет години, когато бях на осем. Баща ми и аз бяхме в „Първа обединена банка“ на улица „Адамс“…

Млъкнах — историята свърши и последните ми думи увиснаха във въздуха. И имам намерението отново да го видя да кърви. Тогава ми прозвуча като перчене — стоях пред група хора, които бяха посветили живота си на избиването на Епичните.

Докато разказвах историята, нервността ми се беше изпарила. Беше странно успокояващо да мога най-сетне да я споделя, да дам глас на онези ужасни събития. Най-после някой друг знаеше. Загинех ли, други щяха да разполагат с информацията, която единствен аз носех дотогава. Дори и Възмездителите да вземеха решение да не тръгват след Стоманеното сърце, знанието щеше да просъществува и може би щеше да бъде използвано някой ден. При положение че ми повярват.

— Да седнем — рече накрая Проф и се настани. Останалите се присъединиха към него — Тиа и Меган без желание, докато Ейбрахам все още беше спокоен. Коуди остана прав до вратата да пази.

Аз седнах и положих пушката напряко в скута си. Бях вдигнал предпазителя, макар да бях напълно сигурен, че не е заредена.

— Е? — обърна се Проф към хората си.

— Чувала съм за това — призна неохотно Тиа. — Стоманеното сърце разруши банката в Деня на Анексацията. Банката отдаваше под наем някои офиси на втория етаж — нищо кой знае колко важно, разни оценители и счетоводители на правителствена служба. Повечето учени, с които съм разговаряла, са на мнение, че Стоманеното сърце удари сградата заради тези офиси.

— Да — съгласи се Ейбрахам. — Той нападна много здания в града през онзи ден.

Проф кимна умислено.

— Сър… — подзех аз.

Той ме прекъсна.

— Ти каза каквото имаше, синко. Проявяваме уважение, като разговаряме за това тук, където можеш да ни чуеш. Не ме карай да съжалявам за това.

— Хмм, да, сър.

— Винаги съм се чудил защо той нападна първо банката — продължи Ейбрахам.

— Аха — обади се Коуди от вратата. — Странен избор. Защо очиства група счетоводители и чак след това се заема с кмета?

— Но това не е достатъчно основание да променяме плановете си — додаде Ейбрахам и поклати глава. Той ми кимна, а огромната картечница лежеше на рамото му. — Приятелю, сигурен съм, че ти си чудесен човек, обаче не мисля, че трябва да основаваме решенията си на сведения, дадени от някого, когото току-що сме срещнали.

— Меган, ти какво мислиш? — попита Проф.

Аз я погледнах. Тя седеше малко встрани от другите. Проф и Тиа ми се струваха най-старшите в тази клетка на Възмездителите. Ейбрахам и Коуди често мислеха еднакво, като стари приятели. Ами Меган?

— Мисля, че това е глупаво — рече тя студено.